Хайек обикновено умееше да скрива емоциите си, но сега не успя. Джоел Уилсън беше единствената причина да напусне ФБР.
— Какво правиш тук? — сопна се тя.
Уилсън се ухили с момчешката усмивка, с която толкова се гордееше.
— Аз задавам въпросите тук. — Посегна да докосне рамото й, но тя отстъпи бързо назад. Той се опита да замаже положението:
— Изглеждаш супер.
Тя скръсти ръце и погледна хората зад него.
— Какво правиш тук?
— И аз се радвам да те видя, Сидни. Жалко е, че трябваше да дойда до другия край на планетата, за да те срещна пак. Имаш ли време да пием по кафе?
Хайек не отговори. Не разбираше какво става. Пред нея стоеше мъжът, който бе разрушил живота й Мъжът, който я беше тероризирал сексуално и почти я тласна към самоубийство. Той знаеше всичко, но въпреки това сега стоеше пред нея и се държеше така, сякаш бяха добри приятели.
— Няма да пия кафе с теб — отсече тя, като си спомни съвета на психотерапевта си да бъде твърда и непоколебима.
— Жалко, защото помощта ти може да ми бъде полезна. Чувам, че от известно време си в Лангли. С какво се занимаваш там?
— С какво се занимавам, е поверителна информация. Не ти влиза в работата.
Уилсън се изсмя гръмогласно:
— Сигурно не знаеш каква е новата ми работа в Бюрото. Станах началник на Отдела за контраразузнаване. Нали се сещаш… хората, които шпионират шпионите и други такива неща.
Хайек сви рамене в опит да изрази мислите си: „Изобщо не ми дреме с какво се занимаваш“.
Уилсън се наведе към нея и се усмихна лукаво:
— Твоята работа всъщност е моя работа.
На Хайек й се искаше да изчезне. Направи крачка встрани и каза:
— Имам работа.
Понечи да се отдалечи, но той я сграбчи за ръката.
— Не бързай толкова, госпожичке.
Тя се завъртя и вдигна юмрук.
— Махни си проклетите ръце от мен!
Уилсън я пусна и вдигна умиротворително ръце:
— Успокой се де. Нападение над федерален агент е най-сигурният начин да влезеш в затвора.
— А какво ще кажеш за сексуален тормоз над федерален агент?
След като бе потискала емоциите си с години и беше мислила, че се е отървала от този неуравновесен маниак, тя вече не можеше да овладее нервите си.
Уилсън се беше оправял с нея в миналото, щеше да се справи и сега.
— Виждам, че арабският ти темперамент не се е усмирил.
— Аз съм наполовина ливанка, наполовина американска, надут бял пуяк такъв!
Достатъчно високо, за да го чуе тя, Уилсън прошепна:
— Няма по-страшно наказание от злобата на отхвърлена жена.
— Това ли си повтаряш постоянно? Мислиш си, че като си мой шеф и измисляш фалшиви оправдания, за да оставаш насаме с мен, можеш да ме вкараш в леглото си? Нима си въобразяваш, че отказът да легна с теб по някакъв начин показва, че те желая?
Бе повтаряла това безброй пъти по време на терапията с доктор Люис, щатния психиатър на ЦРУ Хайек беше възпитавана в традиции, от които се опитваше да се освободи. Баща й, ливански емигрант, очакваше от нея да стане най-много медицинска сестра. За него жените имаха точно определено място в този свят и то не допускаше носене на оръжие, значка и преследване на злодеи. Искаше да ожени красивата си дъщеря на осемнайсет за сина на един от приятелите си. Всичко беше уредено. От нея се очакваше да започне да му ражда внуци веднага. Без знанието й дори бяха запазили час в църквата „Сейнт Марън“. Отлична ученичка, Сидни бе привлякла вниманието на училищния съветник в гимназията. Когато баща й обяви плановете си за нея, тя вече знаеше не само че е приета в Чикагския университет, ами и че се отдаде изцяло на учението.
Целият й свят сякаш се срина за няколко дни. Тя отказа да се подчини на баща си и той я изхвърли на улицата. В тази класическа игра на „аз ще ти покажа“ нито бащата, нито дъщерята искаха да отстъпят. С времето все повече се отчуждаваха и в един момент Хайек осъзна, че може да оцелее и без семейството си. Състудентите й в Чикаго станаха новото й семейство, а после ФБР — новият й живот. Тя откри независимостта и се зарече никога повече да не се превръща в жертва. Никога повече да не позволява мъж да командва живота й Справяше се отлично, докато не срещна майстора на манипулациите Джоел Уилсън.
През безкрайните терапевтични сеанси доктор Люис й помогна да разбере, че си е изградила някои много вредни защитни механизми. Най-очевидният от тях беше потискането на чувствата. Тя бе свикнала просто да свежда глава, да преглъща горчивината и да продължава нататък. Когато Уилсън започна да я тормози, още повече се затвори в себе си.
„Повече няма да мълча“ — помисли си сега.