— Надявах се да получиш помощ, след като избяга от Бюрото, но не изглежда да има ефект.
— Задник такъв! Никой друг не умее да изкривява фактите като теб. — Хайек се обърна към другите мъже, облечени с черни костюми или с по-ежедневни дрехи. — На някого от вас харесва ли му да работи за този кретен? — Всички я гледаха с каменни лица. — Никога не му се доверявайте. Никога… нито за секунда, защото той не уважава никого освен себе си. Мисли се за единствения достоен човек във Вашингтон. Всички други са заменими.
— Достатъчно! — изкрещя вбесен Уилсън. — Не ме интересуват психичните ти проблеми. Тук съм в качеството на официално лице и ти ще отговаряш на въпросите ми.
— Я си го начукай, задник. Ако искаш да говориш с мен, първо ще се обадиш на адвоката ми.
Уилсън се ухили:
— Вече имаш адвокат? Значи криеш нещо.
Хайек беше казала каквото имаше да казва. Беше се освободила от всичко, което е премълчавала с години.
— Добре, хайде да чуя — изрече високо. — Какви въпроси имаш? Хайде питай.
Уилсън не беше подготвен за такава злоба. В собствените си представи той само бе помагал за кариерата на Хайек. Те бяха двама красиви млади хора и изглеждаше съвсем естествено да се наслаждават на физическа близост помежду си. В неговите представи това бе един вид отворена връзка.
— Много хитро. Само че това е строго секретна мисия. Ела с нас и ще го обсъдим.
— Какво става тук? — чу се хладен глас. Не беше силен или властен, но тонът изразяваше абсолютен авторитет.
Морето от костюмирани мъже се раздели, за да даде път на директорката на ЦРУ, пред която агентите на Уилсън бяха като момчета от ученически хор. Телохранителите й приличаха на отряд от специалисти по различни бойни изкуства, въоръжени с автомати.
— Госпожо директор — възкликна Уилсън, като се опитваше да запази спокойствие, — точно с вас исках да говоря.
Кенеди спря пред него като хищник, който се опитва да прецени дали си струва да се напряга, за да убие някое животинче. След кратко неловко мълчание отбеляза:
— Не ми се вярва.
— Какво не ви се вярва?
— Че искате да говорите с мен.
— Стига, госпожо директор, винаги ми е приятно да си бъбря с вас.
— Как може да сте искали да говорите с мен, като дори не знаехте, че съм тук?
Уилсън се усмихна смутено, докато се мъчеше да измисли подходящ отговор. Кенеди не беше глупачка.
— Не се случва всеки ден директор на ЦРУ да посети „Баграм“. Слуховете се разпространяват бързо.
Кенеди го погледна предпазливо. Не вярваше на нито една негова дума.
— Бих казала, че още по-рядко се случва действащият началник на контраразузнаването на ФБР да отиде толкова далеч от родината.
— Ходим където се налага.
При нормални обстоятелства Кенеди би се държала по-дипломатично, но след като един от хората й беше убит, двама изчезнали, четвърти лежеше в болницата, а афганистанските власти искаха кръв, изобщо не й беше до глупостите на Уилсън. Затова тя премина направо към проблема:
— Какво искахте да питате агент Хайек?
— Съжалявам, но не мога да обсъждам неща, свързани с актуално разследване.
— Нима? — Кенеди пристъпи две крачки напред. — Искам да си помислите добре, преди да отговорите на следващия ми въпрос. Познавате ли правилата, които трябва да спазвате, ако искате да разпитвате мои хора?
— Разбира се, че ги познавам.
— Значи сте взели необходимите мерки, за да действате по официалния ред?
— С агент Хайек се познаваме отдавна — отбеляза Уилсън, сякаш нямаше смисъл да преувеличават проблема. — Смятах просто да си поговорим приятелски.
Кенеди кимна бавно. Направи няколко крачки, докато застана пред Уилсън. Даде му знак да се наведе, за да не ги чуят другите. Той се приведе и доближи лявото си ухо към устата й
— Много добре знам за познанството ви с агент Хайек. Стойте далеч от нея, или ще ви вгорча живота, както не сте и сънували. — Кенеди направи крачка назад и повиши глас, за да я чуят всички. — Така, за в бъдеще, специален агент Уилсън, ако искате да говорите с някого от хората ми, ще се обаждате на мен за разрешение. Ясно ли е?
Преди Уилсън да успее да отговори, в коридора отекна писклив глас като автомобилен клаксон:
— Какво става тук, по дяволите?
Уилсън погледна над рамото си и видя кресливата латиноамериканка да се приближава към тях. Лицето му се изопна.
Тя размаха пръст към него и заяви:
— Ти да се погрижиш да извадиш заповедта, за която говорихме, иначе, кълна се, ще накарам да те изхвърлят не само от болницата, а и от базата!