За този ден на Уилсън му се бяха събрали твърде много препирни, пък и не изгаряше от желание да отговаря на въпросите на Кенеди, затова измънка:
— Съжалявам за недоразумението, директоре, ще се свържа с вашата служба.
Без да дочака отговор, се шмугна покрай Кенеди и тръгна към вратата.
Директорката на ЦРУ го изгледа объркано. Напереният Джоел Уилсън бе известен с това, че търсеше споровете, а не бягаше от тях. Тя погледна ядосаната главен сержант Санчес, която се приближаваше по коридора. Беше говорила с нея по-рано и жената се държа много услужливо във връзка с лечението на Рап.
— Главен сержант Санчес, какви са тези заповеди, за които говорите?
Санчес беше задъхана и зачервена. Вдигна пръст към Кенеди и каза:
— Момент. — Обърна се към войника на регистратурата. — Веднага се свържи с охраната на базата. Искам да говоря незабавно с полковник Депулио, а ако го няма — с майор Калахан. Тука станахме зоологическа градина. — Обърна се отново към Кенеди, като си пое въздух: — Съжалявам, госпожо директор. Какво питахте?
— Този мъж, който току-що излезе. Споменахте за някаква заповед.
Санчес кимна енергично:
— Искаше да влезе без позволение при вашия господин Кокс, само че го наричаше господин Рап. Било част от някакво официално разследване.
Санчес продължи да приказва, но Кенеди вече не я слушаше. Имаше зловещото чувство, че някой, или по-скоро цяла организация, прави всичко възможно, за да осакати Службата за секретно разузнаване. Твърде много привидно случайни събития се бяха струпали едновременно — твърде много, за да бъде съвпадение. Уилсън беше предсказуем. Беше самовлюбен и искаше да се докаже, като унищожи всичко, което не се подчинява на Отдела за контраразузнаване към ФБР. За съжаление ЦРУ бе най-очевидната му мишена. Освен това беше известен с упорството си. Щеше да рови, докато намери каквото търси, използвайки всякакви нечестни трикове. Кенеди осъзна, че незабавно трябва да поеме инициативата в свои ръце.
32
Кенеди попита Санчес дали Уилсън е успял да се добере до Рап и ако да, какво е искал. Санчес разказа за случилото се в колоритния си стегнат военен стил и даде ясно да се разбере, че няма намерение да допуска Уилсън близо до пациентите си. Господин Кокс беше в безопасност. Кенеди се замисли дали да не постави постоянна охрана пред стаята на Рап, но се разколеба. Санчес можеше да го приеме за намек, че не си върши добре работата. Много по-разумно бе да спечели латиноамериканката на своя страна.
Кенеди я помоли да поговорят на четири очи и след като двете се отдалечиха на няколко крачки от хората във фоайето, каза:
— Ще ви съобщя секретна информация, но знам, че мога да ви имам доверие.
Санчес кимна, сякаш казваше: „И още как“.
— Господин Кокс е един от най-добрите ми тайни агенти. Работи по много важна задача. Още един от хората ми е изчезнал и трябва да го намерим възможно най-скоро. Мисля, че господин Кокс знае информация, която може да ни помогне, но за съжаление в момента паметта му е доста зле.
Санчес кимна:
— Лекарите ми казаха, че очакват скоро да се оправи. Всеки ден си спомня все повече неща.
— Да — усмихна се Кенеди, — и когато си спомни нещо важно, искам някой да бъде до него. С ваше позволение ще оставя един от хората ми.
— Денонощно? — измърмори Санчес, като се намръщи; идеята явно не й хареса.
— Ако сметнете, че някой не спазва правилата, веднага можете да го изгоните. Но уверявам ви, главен сержант, също като вас аз управлявам кораба си с твърда ръка. Хората ми ще бъдат тихи като мишчици.
След известно обмисляне Санчес отстъпи. Кенеди й благодари за помощта и й даде визитната си картичка, като каза:
— Това е номерът на мобилния ми телефон. Винаги го нося със себе си. Ако имате нужда от мен за нещо, обадете се. Ако онзи тип от ФБР пак се появи, също ми се обадете. Аз ще се справя с него.
След като Санчес си тръгна, Кенеди се обърна към асистента си:
— Юджийн, свържи се, ако обичаш, със Самюъл Харгрейв и му кажи, че искам спешно да говоря с него.
Параноята беше част от занаята им. Понякога в по-голяма, понякога в по-малка степен. Колкото и обезпокоителна да беше, трябваше да си глупак, за да я пренебрегнеш. След близо три десетилетия в шпионския занаят Кенеди се беше научила да следи естествения ритъм на работата. Дългите периоди на привиден застой неочаквано се сменяха с моменти на трескаво действие — като сега. Този път обаче нещата изглеждаха различно, твърде добре режисирани.
Учителят й, Томас Станфийлд, я беше научил да мисли мащабно — като генерал, командващ цяла армия. Фланговете винаги трябва да са защитени, а центърът — осигурен с подкрепления. Трябва да има достатъчно запаси, а разузнаването — да действа активно, за да установи силата и позициите на противника.