34
Кал Патерсън умираше от притеснение. Беше си скъсал задника от учене в „Холи Крос“, бе играл във футболния отбор на колежа и бе завършил с отличие счетоводство. Три години по-късно получи диплома от Университета на Вирджиния и постъпи на работа във ФБР. Винаги вземаше най-правилните решения. Правеше всичко, което чичо му искаше от него. Чичото имаше трийсет и пет годишна кариера във ФБР и Патерсън го уважаваше като свой идол. През първите две години в Бюрото младежът работеше по седемдесет часа на седмица и доброволно поемаше всяка задача, която му предложеха. Шефовете много го харесваха и го наградиха с позиция в Отдела по контраразузнаване. Дори чичо му остана впечатлен.
Сега, само след двайсет и девет дни на новата работа, цялата му кариера висеше на косъм. Патерсън беше скапан от часовата разлика и не можеше да спи, затова стана рано, облече спортния си екип и отиде във фитнес залата на базата. С удоволствие установи, че спортният център е по-добър от всичко, с което разполагаше Бюрото. Беше на средата на седемкилометровия си крос на пътеката за бягане, когато на дисплея на телефона му светнаха думите „Частен номер“. Патерсън спря пътеката и свали слушалките от ушите си. „Частен номер“ обикновено означаваше Уилсън или някой от хората му.
— Ало.
— Специален агент Патерсън?
— На телефона.
— Аз съм заместник-директор Харгрейв. Можете ли да ми кажете къде, по дяволите, е агент Уилсън?
— А… предполагам, че спи, господин заместник-директор.
Патерсън много добре знаеше кой е Харгрейв, защото преди няколко дни лично бе закарал Уилсън до дома му, преди да заминат за Афганистан.
— Имате ли представа защо не вдига телефона си?
— Сигурно защото спи, сър — каза Патерсън и веднага съжали за отговора си.
— Агент Патерсън, за кого работите?
— За ФБР, сър.
— Правилно. За кого работи специален агент Уилсън?
— За ФБР, сър.
— Правилно. И ние във ФБР не изключваме телефоните си… никога. Разбираш ли, младежо?
— Тъй вярно, сър.
— Харесваш ли работата си?
— Ами… да, сър, обичам я. Много.
— Нека тогава да ти дам един съвет. Ако искаш да продължаваш да работиш за ФБР, ще изпълняваш нарежданията ми до последната запетайка. Знаеш ли къде се намира в момента агент Уилсън?
— Мисля, че е в стаята си, сър.
— А ти къде си?
— Във фитнеса.
— Добре. Сега ще отидеш да събудиш този неизпълнителен задник, ще ми се обадиш и ще ми дадеш да говоря с него. Ясно ли се изразих?
Патерсън слезе от пътеката.
— Да, съвършено ясно, сър.
— Ако не ми се обадиш до десет минути, с кариерата ти е свършено.
— Сър?
— Какво?
— Нямам номера ви.
— Ще ти го изпратя в съобщение. Обади ми се след десет минути.
Патерсън понечи да отговори, но връзката прекъсна. Той погледна часовника си и прибра телефона и слушалките в джоба на шортите си. Грабна горнището на анцуга и хукна. Фургонът, в който спеше Уилсън, се намираше само на две минути от фитнес залата, но Патерсън не искаше да рискува и спринтира натам.
Започваше да се разсъмва. Хората излизаха за сутрешните си тренировки и мнозина гледаха странно младежа, бягащ по улицата, сякаш от това зависеше животът му (което не беше далеч от истината). За момент почти изпадна в паника, защото не можа да намери фургона. Всичките бяха еднакви. При втория опит го откри и нахълта през главната врата. Вътре един от колегите му пиеше кафе и зяпаше нещо на айпада си.
— Къде е Уилсън?
Агентът посочи с чашата към задната част на фургона:
— Спи.
Патерсън извади телефона си и с облекчение видя, че има текстово съобщение от Харгрейв. Набра номера и хукна по коридора покрай вратите на спалните помещения от двете страни. Понечи да почука на вратата, но в този момент Харгрейв вдигна, затова той влезе направо и изтича до леглото. Уилсън го погледна заслепен и объркан от светлината, проникваща от коридора.