— Освен това ме накара да засека телефона му — добави Хайек. — В Лангли записват разговорите му и следят действията му през последните два дни. Само дето бях забравила и се сетих за това преди петнайсет минути.
— И какво? — попита Кенеди.
— Опитвал се е да се свърже с Мич. Оставил му е пет съобщения.
— Какво казва в тях?
— Нещо от рода на „Не ме убивай. Имам информация за теб“. Звучи много уплашен.
— Е, щом има информация, обадете му се.
Хайек поклати глава:
— Мисля, че Мич трябва да му се обади. Ако друг говори с него, ще започне да се пазари.
— И аз мисля така — вметна Колман.
— Мич изобщо спомня ли си този тип?
— Не знам, но мога да му припомня.
Кенеди се замисли за другите си проблеми.
— Ами Уилсън?
— Сложил съм двама да го следят.
— Добре. Говори с Мич и се свържете с онзи полицай. Ако изникне друго важно, обади ми се.
Отначало Рап не си спомни Захир, но след като Колман му описа боядисаната с вакса за обувки брада и тясната сива полицейска униформа, паметта му се опресни. С другите подробности около срещата нещата бяха малко по-сложни. Миналата нощ Колман му беше обяснил причината да дойдат в Афганистан. Рап си спомняше Рикман съвсем бегло. Когато Колман му обясни, че е заплашвал със смърт местен полицейски шеф, той се ококори:
— Това ли съм казал?
— И още как! — изсмя се Колман.
— Често ли говоря така с хората?
— Когато са негодници като Захир, да.
Изглеждаше, че с всеки изминал час Рап научава нови и нови неща за миналото си и покрай това — за себе си. Той от самото начало имаше известна представа за живота си, но подробностите винаги го изненадваха. Странно бе да осъзнае жестоката реалност, че е убивал хора. Имаше моменти, когато се ужасяваше от себе си, но през повечето време просто приемаше фактите и се опитваше да нареди мозайката от спомени, като си казваше, че по-късно ще мисли и ще оценява действията си. Това беше другото странно нещо в процеса на себеопознаване: при втори прочит човек виждаше неща, които е пропуснал при първия.
— И съм заплашил да обявя награда от петстотин бона за главата на този тип?
— Да… а също, че ще заповядаш да го прихванат с ракета „Томахоук“. — Колман се усмихна и добави: — Знам, че звучи жестоко, но той си го просеше. Този човек е пълен боклук. Мисля, че ти ясно му обясни какво мислиш за него.
— Значи сега трябва да му се обадя и да разбера какво е открил.
— Да, но трябва да се държиш малко агресивно. Мислиш ли, че ще се справиш?
— Не виждам защо не.
— Добре. Засякохме местоположението му в Джелалабад. — Колман погледна над рамото на Хайек мигащата червена светлинка на екрана на лаптопа й. — Хм…
— Какво?
— Изглежда, че е на една пресечка от тайната квартира. — Колман потупа Хайек по рамото. — Готово ли е всичко?
— Една секунда.
При постъпването на Рап в болницата всичките му дрехи бяха разрязани и свалени, а личните му вещи, като телефони, фалшиви документи и кредитни карти — прибрани в плик и заключени в хранилището. Това беше още нещо, което не бяха взели под внимание. Сега Хайек се опитваше да синхронизира дистанционно телефона на Рап с лаптопа си чрез системата „Блутуут“, за да следят и запишат разговора. След като свърши тази работа, тя включи два комплекта слушалки — по един за Колман и за себе си.
— Номерът е въведен — каза на Рап, като му подаде телефона. — Само натисни бутона за набиране.
— Казваш, че има наши хора в Лангли, които следят разговора.
— Да.
— Какво ще стане, ако запишат как заплашвам да го убия?
Колман се намеси:
— Това не е ФБР. За нас е нормално да заплашваме хора като Захир. След като свършим, ще се погрижим всички записи да бъдат изтрити.
— Чудесно.
Рап натисна бутона за набиране върху чувствителния на допир дисплей и се опита да се настрои за разговора.
37
Джелалабад, Афганистан
Захир нямаше официална полицейска подготовка, но не беше глупак. Той поглади гъстата си черна брада и огледа труповете. Едрият мъж му изглеждаше познат. Беше един от праволинейните талибани. За разлика от Захир, който сменяше лагерите, ако се наложеше, за да оцелее, този мъж бе останал верен на каузата и след нахлуването на американците. По онова време Захир за първи път срещна Рикман. Американецът се появи в селото му на кон, с десетина брадати бойци и два американски военни самолета, кръжащи в небето като хищни птици. Новината вече се бе разпространила. Талибаните се бяха огънали под натиска на американците. За Захир, който беше специалист в предсказването от коя посока духа вятърът, решението беше лесно.