Предложението на Рикман бе ясно: Захир можеше да получи двайсет и пет хиляди долара и да помогне със свои хора на американците или кръжащите над тавите им самолети „Хорнет F-18“ щяха да заличат селото от лицето на земята. Афганистанецът дори не се засегна. Това беше най-лесното решение в живота му. Той съзнаваше, че в хода на войната ще се наложи още много пъти да смени лагерите. Талибаните се бяха оттеглили в скривалищата си отвъд пакистанската граница, но щяха да се върнат.
Захир харесваше Рикман и го уважаваше. Американецът никога не вземаше твърде лично многократните промени в лоялността му. Той просто приемаше като предизвикателство да спечели Захир на своя страна. Онзи глупак Хъбард беше съвсем друга работа. На него му липсваше лукавството на Рикман. Беше адски лесен за манипулиране. Не като лудия американец отпреди два дни. Захир се беше опитал да научи повече за него, но възможностите му бяха ограничени и подозираше, че като повечето шпиони от ЦРУ мръсникът използва фалшиво име.
За първи път от четири години Сикълс не приемаше обажданията му, а това беше лош знак. После Хъбард изчезна, което изглеждаше странно, защото за последен път го бяха видели във военновъздушната база, а нямаше сведения да я е напускал. А и онази масова престрелка в Кабул. Двайсет и един афганистански полицаи бяха убити посред бял ден от група американски наемници. В продължение на два дни местните медии говореха само за това. Захир знаеше, че по-голямата част от информацията е неточна. Той бе получил сведения, че Каим и хората му са нападнали американците. Генералът беше избягал, а Афганистанската национална полиция още не можеше да се опомни от шока. Едно беше да отклоняваш средства за собствено облагодетелстване, но да нападаш и убиваш американци бе истинска лудост. Да не говорим, че беше жертвал двайсет и един от собствените си хора. Захир можеше да се обзаложи, че генерал Каим вече е на едно от челните места в списъка за издирване на американците.
Пълен хаос. Защо му беше на Каим да прави такова нещо? Захир можеше само да предполага, но най-вероятно генералът бе получил обещания за много пари и власт, след като американците си тръгнат. Това беше новата игра — всички залагаха кога американските войски ще се изтеглят и талибаните ще се върнат. Захир разбираше, че положението не е толкова просто. Талибаните не можеха да контролират цялата страна. Различни местни главатари и наркобарони бяха обединили силите си и се бяха въоръжили.
Той самият беше красноречив пример. Планът му бе да прехвърли всичките си хора и оборудването, получено от американците, в селата. Боеприпаси и резервни части започнаха да изчезват от първия ден, в който облече униформата. Освен това сега ставаше много по-лесно с добре поддържаните камиони, оставени на негово разположение. Захир никога не се беше съмнявал, че талибаните ще се върнат. Те бяха като бурени, част от пейзажа като дърветата и скалите, но той знаеше, че този път силите им щяха да са ограничени. Тайната на Афганистан беше в това, че всеки можеше да всява хаос, но никой не можеше да го управлява. Талибаните бяха разбрали това като мнозина други преди тях още от времето на Александър Велики. Въпреки всички жестокости срещу народа те трудно контролираха Кабул и другите големи градове, където хората не искаха да живеят под абсолютната власт на шариата. Повечето афганистанци предпочитаха да се подчиняват на някоя по-либерална форма на ислямските закони, но когато планинците започнеха да бият жените или дъщерите си само защото не харесват цвета на хиджаба им, омразата бързо се разпалваше.
Захир избягваше да дава пълната си подкрепа на талибаните по една проста причина: те нямаха авиация. Точно от авиацията най-много се страхуваше той. Американците бяха избили безброй бойци с безпилотните си планери и свръхмодерните си самолети. Повечето хора тук не разбираха, че те никога няма да си тръгнат напълно от страната. Самолетите им винаги щяха да бъдат там горе, да гледат и подслушват. Точно затова Захир толкова отчаяно искаше да даде на лудия американец информация, която да го задоволи. Бъдещето на Афганистан беше несигурно както винаги. Съюзи щяха да се създават и развалят, но в този конкретен ден Захир бе убеден в едно: беше се натъкнал на нещо, което можеше да спаси живота му. Сега трябваше само американецът да му се обади.