Когато телефонът най-после иззвъня, той беше на улицата, пушеше и се наслаждаваше на свежия въздух. В къщата зад него беше ужасна бъркотия. В подземието вонеше толкова гадно, че не можеше да издържи долу повече от минута. Дисплеят на телефона му показваше, че номерът е блокиран. С надежда и трепет, Захир вдигна:
— Началник Захир.
— Дано да имаш нещо важно за мен.
Захир чу заплашително бръмчене на ротори над главата си. Вдигна очи и затърси с поглед познатото сиво петно, но заради високата облачност не можеше да го види. Обхвана го зловещото чувство, че американците буквално го държат намушка.
— Да, имам. Видяхте ли записа на господин Рик? Онзи, който се върти из интернет?
След кратка пауза американецът отговори:
— Да.
— Намерих нещо, което трябва да видите.
— Какво?
— Почти съм сигурен, че се намирам в къщата, където господин Рик е бил измъчван.
— Защо мислиш така?
Захир се обърна и погледна двуетажната постройка. Беше накарал един от хората си да провери в градския архив кой е собственикът.
— В мазето има помещение, където двете стени са закрити с чаршафи точно както на видеозаписа.
— Друго?
— Два трупа. — Пулсът на Захир се ускори. Точно тази информация щеше да спаси живота му. — Сигурен съм, че това са двамата мъже, които на записа измъчват господин Рик.
Настъпи ново неловко мълчание. Захир дочу слаби гласове от телефона.
— На записа мъжете са с маски. Как можеш да си сигурен?
— Още са с маските. Вдигнати върху главите им, без да закриват лицата.
— И са мъртви?
— Да… простреляни многократно.
— Добре, началник. Това е голям напредък, но не си мисли, че си се измъкнал. Искам да ми изпратиш снимки на телата и помещението. Ще се справиш ли?
— Да.
— Тук на екрана виждам, че си близо до тайната квартира на господин Рик. Така ли е?
— Да. Много близо.
— Запазихте ли местопрестъплението непокътнато?
— Да. Не сме пипали нищо.
— Хубаво. — След дълга пауза американецът каза: — Изпрати ми снимките и ще ти се обадя пак след пет минути да ти кажа какво да правиш.
— Разбрано. Но мога да гарантирам, че са същите мъже.
— Аз пък мога да ти гарантирам, че ако ме лъжеш или това е някаква клопка, си мъртъв.
— Никога не бих направил такова нещо.
— Нима? — изсумтя скептично американецът. — Нали знаеш генерал Каим?
Захир потрепери. Това беше последният човек, с когото искаше да го сравняват.
— Да.
— Чу ли какво се случи онзи ден в Кабул с твоите колеги от полицията?
— Да. Всички тук много се срамуваме от това.
— О, я не ме баламосвай. Аз бях там. Опитаха се да ни устроят засада. Убиха един от нашите още преди да разберем, че ни нападат. След това останахме само четирима срещу всички онези ченгета. Нещата не се развиха добре за тях. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Разбирам — отговори Захир, като се обърна към един от хората си, който му правеше някакви знаци.
— Не съм сигурен, че разбираш. Исках да кажа, че благодарение на генерал Каим сега сме доста изнервени. И следващия път, когато дойдем да те видим, няма да бъдем само четирима.
— Господин Хари — въздъхна Захир, — може да съм всякакъв, но не съм глупав. Знам, че ще преследвате генерал Каим като куче и ще го накарате да си плати за измяната. Аз не искам да бъда ваш враг. Не искам да бъда враг на Америка.
— Говориш прекалено хубави неща, Абдул, и това започва да ме изнервя. Не се опивай да ме прецакаш.
— Не се опитвам да ви прецакам, господин Хари.
— Изпрати ми снимките и ще ти се обадя пак.
Връзката прекъсна и Захир погледна телефона, като псуваше наум съвременните технологии, благодарение на които американците можеха да го следят навсякъде. Те знаеха точно местоположението му. Той отново се загледа в небето, търсейки някой от безпилотните им самолети. Стори му се, че чува слабо бръмчене, но не беше сигурен. Това беше другият ефект от въздушните кампании на американците. Психологическият натиск беше непоносим. Страхът, че някой планер кръжи незабелязано над главата ти и следи всяко твое действие, бе невероятно демобилизиращ. Към това се добавяше и знанието, че някъде на хиляди километри оттук някой седи пред компютъра насочил мерника към теб, и само чака заповед да натисне копчето и да сложи край на живота ти. Захир беше виждал как това подлудява хората и докато оглеждаше небето за летателния апарат, разбра колко лесно същото можеше да се случи и на него.