39
Джелалабад, Афганистан
Този път не смятаха да рискуват нова атака „зелено срещу синьо“. Така военните наричаха нападенията на афганистанската полиция или армия срещу хора от състава на коалицията. Колкото повече приближаваше моментът на изтегляне на американските войски, толкова повече се задълбочаваше проблемът и всички бяха съгласни, че най-добрата превенция е да се движат винаги с многоброен ескорт. Един безпилотен самолет „Придейтър“ следеше командир Захир и изпращаше данни за местоположението му в реално време. Нещо по-важно, така получаваха информация за неговото и на хората му движение през последните два часа. Засега момчетата от Съвместното оперативно командване бяха преценили, че няма опасност от изненади.
Информацията от разузнавателния самолет даваше възможност да планират операцията. Екипът поддържаше връзка с отряда за бързо реагиране в базата в Джелалабад. Един взвод от Седемдесет и пети рейнджърски полк на Първи батальон тръгна с осем бронетранспортьора MRAP, които излязоха от главния портал точно когато първите два хеликоптера излетяха от базата. Две от големите бронирани машини бяха снабдени с автоматични гранатомети Мк 19, други две — с 50-калиброви оръдия, а останалите четири — със 7.62-милиметрови леки картечници с дистанционно управление.
Съвместното оперативно командване провеждаше такива акции повече от десет години и много от тях — при извънредни обстоятелства. Имаха отработена тактика. Стрелците и въздушните екипажи спяха през деня. През това време наземните екипи подготвяха хеликоптерите за вечерните операции. А винаги имаше подготвена акция. Планиращите екипи в Оперативния център изготвяха и променяха плановете според информацията, постъпваща от военното разузнаване и други агенции, като ЦРУ. Издирването на Рикман беше основният приоритет, затова всички други операции бяха спрени, а стрелците и въздушните екипажи — събудени рано.
Двата бойни хеликоптера „Апачи“ зависнаха над къщата и започнаха да предават кадри в реално време. Хиляда и петстотин метра над тях безпилотният разузнавателен самолет получаваше и препредаваше информацията. В задницата на специално екипиран „Блек Хоук“ трима анализатори наблюдаваха няколко реда монитори. След като отрядът за охрана отцепи дългата улица, ударният екип получи зелена светлина.
Над къщата бързо долетяха два хеликоптера „Блек хоук“ и зависнаха на петнайсет метра над улицата. Първоначално командването обмисляше да кацнат, но беше решено, че ще бъде твърде сложно. Затова от машините спуснаха дебели черни въжета, по две от всяка страна. По тях слязоха бойците от ударния отряд, по десет от всеки хеликоптер, и заеха предварително определените си позиции. За всичко това бяха необходими трийсет секунди, после въжетата бяха откачени и паднаха на земята. Ако всичко минеше добре, щяха да ги приберат по-късно. Първите два „Блек Хоук“ се издигнаха, а третият закръжа в посока срещу часовниковата стрелка на петстотин метра височина над обекта. От лявата врата двама снайперисти, готови за стрелба, следяха случващото се на земята Бяха въоръжени със 7.62x51-милиметрови снайперски пушки M110 с двайсетпатронни пълнители. В интерес на истината, хеликоптерите „Апачи“ бяха само за сплашване. С картечниците М230,70-милиметровите ракети и самонасочващите се „Хелфайър“ те щяха да нанесат недопустими странични поражения. Ако се появеше опасност, снайперистите първи щяха да се намесят.
Последният елемент от въздушната поддръжка бяха два хеликоптера „Литъл Бърд“. Те кацнаха безпроблемно на улицата. От първия скочиха една немска овчарка с водача си и двама сапьори с пълно оборудване. От втория слязоха Колман, Хайек и Рап. Двамата мъже бяха с пълно бойно снаряжение — бяха се поучили от случката преди няколко дни. Докато Колман носеше обикновена камуфлажна шапка, Рап бе оборудван с интегриран балистичен шлем, осигурен от доктор Нейтън.