Не бяха информирали Кенеди, защото беше на важна среща. Рап не искаше да дава надежди на никого, преди да се е уверил, че Захир не ги лъже. Бързо бяха сравнили изпратените от него снимки с кадрите от записа в интернет. Мястото изглеждаше същото. Най-трудната задача бе да убедят майор Нейтън да пусне Рап. Лекарят проведе серия от изследвания, повечето — свързани с равновесието. За негова изненада пациентът се справи добре. Нейтън все още смяташе, че е рано Рап да става от леглото и да се движи, камо ли да лети и да участва в мисия, при която може да получи ново сътресение. Той не даде разрешение за изписването му, но неохотно призна, че не може да го задържи против волята му. Предупреди обаче, че ако Рап тръгне и се върне пак ранен, няма да му осигури специални грижи.
Металната врата на оградата беше отворена и Захир ги чакаше отпред. Рап и Колман не му обърнаха внимание, а се приближиха до командира на ударния отряд.
— Командире, какво е положението? — попита Колман.
— Районът е обезопасен и кучето току-що влезе. — Мъжът кимна към местните полицаи. — Изглеждат доста неспокойни.
— Да… ако някой беше избил двайсет и един от хората ни преди два дни, и ние щяхме да сме неспокойни.
— Логично.
— Кучето има ли камера?
— Да… водачът му следи образа от нея. Умниците от Оперативното командване — също. Когато големите мозъци ни дадат знак, сапьорите ще пуснат робота.
— Колко време ще отнеме? — поинтересува се Рап.
— Двайсет-трийсет минути.
Рап се намръщи:
— Не искам да чакам толкова. — Погледна към Захир. — Имам по-добра идея.
След като кучето излезе, попитаха водача му дали е видял нещо необичайно. Ако не се броят двата трупа в подземието, всичко изглеждаше нормално. Докато сапьорите подготвяха апаратурата си, Рап каза на Хайек да бъде в готовност, после с Колман се приближиха до Захир.
— Началник, хората ви случайно не се ли натъкнаха на някакви клопки в сградата?
Захир не беше доволен, че американците си играят така с него. Той мълчаливо поклати глава.
— Чудесно. Значи сте готов да влезете с нас и да ни покажете какво сте намерили?
Захир кимна и даде знак да го последват. Мина покрай хората си и влезе в къщата.
— Сигурен ли си? — попита Колман.
Рап нямаше намерение цял живот да се озърта и да се чуди дали на следващия ъгъл няма заложена бомба. Време беше да се връща на бойното поле.
— Четох досието на Захир. Не би се самоубил. Твърде самовлюбен е. Щом е готов да влезе, значи е безопасно.
— Дано да си прав. — Колман погледна командира на ударния отряд. — Ние влизаме. Ако от Командването мрънкат, кажете им, че господин Кокс е дал заповед.
Като бивш войник, Колман не искаше човекът да бъде наказан за нещо, за което не е виновен. Затова извика, докато отиваше към къщата:
— Може все пак да изпратите робота, ако искате.
Захир ги поведе през помещенията на първия етаж.
— Тук има ли нещо интересно? — попита Рап, когато стигнаха до стълбището.
— Сигурен съм, ще искате да проверите сградата сантиметър по сантиметър, но аз не видях нещо особено тук. — Захир посочи надолу по стълбището. — Най-важното е долу.
Рап го накара да слезе първи и го последва, като го държеше на прицел с автомата. На средата на стълбището ги лъхна ужасна воня. Захир извади кърпичка и закри устата си. Долу имаше маса с компютърен монитор, клавиатура и мишка. Афганистанецът влезе в едно отворено помещение и там вонята стана нетърпима. Рап и Колман, които бяха закрили носовете си с ръка, огледаха правоъгълната стая.
Първото, което Рап забеляза, бяха труповете на земята. Приличаха на мъжете от видеозаписа. Стените бяха закрити с чаршафи, а от една греда на тавана висеше кука с окачено на нея парче от въже.
— Този тук… — Захир посочи по-едрия от двамата убити. — е Шарук Ахмад Уазир. Талибан.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Ами другият?
— Нямам представа, но ще разберем. Сигурно и той е талибан.
— Леле, как смърди тук — измърмори Рап. — Каква е тази миризма? Тези типове не изглеждат мъртви достатъчно отдавна, че да завонят така.
Захир посочи една локва до двата трупа. Представляваше ръждивокафява пихтия.
— Това е кръв, най-вероятно смесена с изпражнения и урина.
Захир беше виждал много хора да изпускат съдържанието на червата си по време на разпит, но реши, че не е сега моментът да споделя опита си.
— Как рече, че се казвал по-едрият? — попита Колман.