— Харгрейв… моля ти се! Директор Милър щеше да те подкрепи, ако нещата не бяха толкова оплескани.
— Искате да кажете, че съм обречен?
— Не съм казал това. Вярно, че си загазил, но съм виждал и по-лошо. — Ферис му прехвърли кучето и продължи: — Най-важното е утре да се представиш убедително. Имаш показанията на банкера. Имаш банковите извлечения. Не знам как могат да пренебрегнат такава информация.
— Първо ще поискат да разберат откъде я имам. И отговорът ми няма да им хареса. Все пак става дума за ЦРУ.
— Това ми е ясно — измърмори Ферис с нотка на раздразнение. — Фактите са си факти. Просто трябва някой да ги разкрие. Тогава хората ще разберат колко сериозни са нещата.
Уилсън погледна сенатора подозрително:
— Да не би да предлагате да подхвърля информацията на журналистите? Защото, ако това искате да ми кажете, няма по-сигурен начин да ме тикнат в затвора.
— Успокой се. Не съм казал такова нещо. Знам, че има правила, които си длъжен да спазваш. Решението е да ги накараш да разберат, че ако не ти позволят да продължиш, ще направят ФБР уязвимо за обвинения в прикриване на престъпления.
Това хареса на Уилсън. Такова нещо щеше да уплаши до смърт висшите бюрократи.
— Мисля, че ако спомена вашето име и че Комисията по правосъдие следи проблема, това ще е достатъчно да подвият опашка.
— Засега не е хубаво да издаваме връзката между нас — кисело възрази сенаторът. — Имай ми доверие. Още не е настъпил моментът, когато ще съм готов да се намеся, но повярвай ми, когато дойде, ще се нахвърля върху тях като разярена горила.
— А дотогава мен ще ме подритват като футболна топка.
— Уф, стига си се вайкал — въздъхна Ферис. — Не отива на мъж, който носи значка и пистолет.
43
Исламабад, Пакистан
Генерал Дурани седеше на задната седалка в бронирания си „Мерцедес Е350“. Два абсолютно еднакви черни автомобила от същия модел караха след него. Колите бяха неразличими една от друга и през черните стъкла не можеше да се види кой се вози вътре. Дурани предпочиташе да пътува в предната кола, защото атентаторите най-често предполагаха, че мишената им е в средната. В интерес на истината, той не се опасяваше особено, че ще го взривят. Хората, които правеха това — военизираните групировки, работеха за него.
Конвоят спря пред охранявания вход на комплекса, в който живееше Дурани — Бахриа Таун, в покрайнините на Исламабад. Генералът бе помогнал на инвеститора да придобие терена, заемащ 18 000 хектара земя, като изгони наемателите и принуди упоритите собственици да продават. Освен че взе мерки подходящите чиновници да бъдат подкупени или заплашени, Дурани се погрижи частната охранителна фирма на комплекса да включва само верни на него бивши военни. В замяна на помощта той получи голямо имение, скрито сред палмова горичка. Триметровата външна стена ограждаше разположената на 700 квадратни метра главна постройка, две къщи за гости, покрит басейн и гараж за осем коли с помещения за прислугата и охраната. Всеки път щом влезеше в комплекса, Дурани изпитваше върховно блаженство. Само в любимия му Пакистан човек можеше да бъде възнаграден толкова щедро за самоотвержения си труд.
Мерцедесите набраха скорост по широкия ограден с дървета централен булевард. За разлика от останалата част на Исламабад и близкия Равалпинди тук не се виждаше нито едно боклуче. Портата на имението беше отворена и двама от телохранителите на Дурани стояха до страничните колони с автомати G3 на „Хеклер и Кох“. Мерцедесите минаха между тях и продължиха нагоре по дългата частна алея. Дурани не изчака охраната му да заеме позиции. Това беше неговото имение все пак — поне тук можеше да се чувства свободен. Тръгна към главната постройка, където на вратата го чакаше икономът.
— Добър ден, господин генерал — поздрави го дребният мъж с бяла риза и черни панталони. — Желаете ли нещо?
Дурани го подмина, без да го удостои с поглед, и спря в просторното мраморно фоайе.
— Вазир тук ли е?
— Да, господин генерал. Чака ви в шахската къща.
Дурани кимна леко и тръгна към асансьора. Качи се и натисна копчето за подземието. Генералът беше голям параноик и работата само засилваше подозрителността му. Затова, когато строяха къщата, бе накарал предприемача — негов добър приятел и бизнес партньор — да свърже с тунели всички постройки в имението. Искаше американците да знаят възможно най-малко за действията му. Тунелите му позволяваха да остане скрит от дебнещия поглед на сателитите им. Беше стигнал още по-далеч — накара един специалист от службата да му даде точните часове на преминаване на американските спътници, за да взема допълнителни предпазни мерки. Лошото беше, че мръсниците можеха да променят траекторията на сателитите. Освен това с помощта на разузнавателните безпилотни самолети намираха все повече и повече начини да го шпионират.