За Уилсън Харгрейв беше изкопаемо от Студената война, което вече не е способно да се справя с многобройните опасности на този динамичен свят. Напомняше му изкуфял университетски професор. Беше досадник, който обичаше да се вторачва в най-малките грешки, но в същото време изпускаше големите проблеми. Обожаваше да изтъква дори най-дребния недостатък. Това беше най-запеченият своенравен глупак, за когото Уилсън някога бе работил. Ако можеше сега дъртакът да пукне от инфаркт, Уилсън щеше да работи много по-спокойно за избавянето на родината си от многобройните заплахи, надвиснали над нея.
Уилсън вярваше, че неговата работа е най-трудната и отговорна в цялото Бюро. Беше заместник-директор по контраразузнаването, което означаваше, че не ЦРУ, а той е на топа на устата. Защо ли? Много просто. Най-голямата опасност за държавата бяха чуждите разузнавателни служби и терористичните организации, стремящи се да уязвят и отслабят Америка. Работата на Уилсън беше да спре врага и неговите съучастници сред американците.
Харгрейв беше всичко, което един шеф не биваше да бъде. Той спираше всяко решение и операция, които подчиненият му се опитваше да осъществява. В гнева и безсилието си Уилсън бе достигнал дотам, че да изключи Харгрейв от вземането на решения, но това му спечели само упреци от самия директор на ФБР. Това беше най-големият провал в иначе блестящата му двайсет и една годишна кариера в Бюрото и моментът не можеше да бъде по-неподходящ. Прекият началник на Уилсън, директорът на Отдела по контраразузнаване, бе излязъл в четиримесечен отпуск след тежка гръбначна операция. Поканиха Уилсън да го замества. Това бе една от най-желаните длъжности във ФБР и той прие без колебание. Пое работата, сякаш ръководеше отдела от години, и не след дълго влезе в конфликт с Харгрейв.
Оттогава Уилсън проучваше всяка възможност да го заобиколи в йерархията, но постоянно срещаше спънки. Стигна се дотам, че самият директор да го предупреди:
— Федералното бюро за разследване има строго определена йерархична структура и за това има основателни причини.
Уилсън не споделяше това мнение, но не беше толкова глупав, че да ядоса отново директора. Затова продължи да информира Харгрейв за всяко свое решение, дори за най-незначителните. Имаше чувството, че дъртакът подозира намеренията му, но не издава нищо. Новините от тази вечер обаче може би щяха да го изкарат от равновесие.
Засега обаче Уилсън трябваше да играе този абсурден театър. Затова се возеше по красивата озеленена улица в Чеви Чейс, вместо да се качва с останалите от екипа си на борда на служебния самолет „Гълфстрийм 550“ за екскурзия до другия край на земното кълбо. Колата намали и Уилсън забеляза, че шофьорът търси адреса.
— Тук отляво. Бялата колониална къща със зелените капаци — посочи той. После измърмори: — Скучна… като собственика
— Моля? — попита младежът зад волана.
— О, нищо, нищо.
Кал Патерсън беше трета година в Бюрото и се смяташе за късметлия, че е един от най-младите агенти в отдела за контраразузнаване. Харесваше работата си, но шефът му го изнервяше. Той плавно завъртя кормилото и бавно вкара форда в тясната алея пред къщата.
— Имате ли някаква задача за мен, докато говорите с директора, началник?
— Провери какво прави екипът. Искам всички на самолета да са снаряжени, когато пристигна. Трябваше да сме излетели преди час.
— Ще ви уведомя.
Уилсън слезе, затвори вратата на колата и тръгна по оградената с тухли алея. Надникна през прозореца на трапезарията и забеляза бледа светлина, идваща от друго помещение отзад, вероятно от кухнята. Верандата беше малка — колкото да се поберат двама души. Уилсън посегна към звънеца, но спря. Може би в този час не беше уместно. Той почука два пъти на зелената врата. След дълго чакане ключалката изщрака. Вратата се открехна и в процепа се показа високото чело на Самюъл Харгрейв. Старецът кимна леко, отвори вратата и махна на Уилсън да влезе.