Рикман очевидно преиграваше.
— Искам да се успокоиш — настоя Дурани. — Имаме твърде много поводи да празнуваме.
— Няма да се успокоя, докато този човек не легне един метър под земята.
Рикман отново се закашля и скоро от подутата му уста пак потече кръв.
Дурани не можеше да повярва, че Касар не е довел лекаря.
— Изчакай малко.
Вдигна пръст и направи няколко крачки към вратата. Без да обръща внимание на кашлянето на Рикман, излезе и отиде в хола.
— Веднага извикай доктор Бутани — заповяда на Касар. — Страшно съм разочарован, че пренебрегваш заповедите ми.
Касар вдигна поглед от списанието, което четеше, и отговори:
— Той ми забрани да викам доктора. Освен това беше добре, докато вие не дойдохте и не го разстроихте.
— Някой ден ще ме ядосаш толкова, че няма да се сдържа — изръмжа Дурани, като размаха юмрук.
— Можете да се отървете от мен по всяко време.
— Просто доведи доктор Бутани. Бързо!
Касар остави списанието и изгаси цигарата в медния пепелник по средата на масата. Изправи се.
— Добре, ще повикам доктор Бутани, но както вече казах, този човек ми харесва. Ако решите, че трябва да го ликвидирате, намерете си друг за мръсната работа.
— Чудесно — сопна се Дурани. — Сега му се обади да дойде.
— Чух за какво говорихте с Рикман.
— За какво?
— За Рап.
Дурани се вбеси. Сега не му беше до празни приказки, искаше само Касар да извика лекаря.
— Какво за Рап?
— Забравете за него.
— Да забравя за него ли?
— Да. Изобщо не си помисляйте да го убивате или да карате мен да го убия.
— Откъде ти хрумна да се сравняваш с мен? Аз давам заповедите, а ти изпълняваш.
Касар кимна:
— Знам. Аз съм наемник. Подписал съм договор и ако не сте доволен от мен, можете да го прекратите. Само че договорът е двустранен.
— Заплашваш ли ме?
— Не. Само се опитвам да ви попреча да направите глупост. Оставете Рап на мира и се молете да не разбере, че имате пръст в това.
— Да не би да те е страх от него? — подигравателно попита Дурани.
Касар извади телефона си и започна да търси номера на доктор Бутани.
— Уважавам този човек и способностите му и мисля, че вие също трябва да го уважавате. Ако имате глупостта отново да се опитате да го убиете, търсете си друг да свърши работата. Някой достатъчно безразсъден, за да си въобрази, че може да го направи.
44
Лангли, Вирджиния, САЩ
Кенеди за осми път пусна крайния обработен вариант на записа. Шокът не беше така силен, както при първото или второто гледане и това я накара да се запита колко пъти трябва да го гледа, докато този ужас престане да й прави впечатление. Знаеше, че това никога няма да се случи, но тайно се надяваше, че може да стане.
На вътрешната памет на камерата имаше точно два часа запис. Два часа от най-жестокото, нечовешко насилие, което Кенеди бе виждала, макар да знаеше, че такива неща се случват. И преди беше виждала подобни записи. Саддам Хюсеин имаше много такива. Не й се налагаше обаче да гледа повече от една-две минути от тях, защото специалистите ги преглеждаха преди нея. Тя получаваше само отделни откъси, съдържащи важни за разузнаването кадри.
Сега бе принудена да изгледа целите два часа. Направи го по време на полета от „Баграм“. Сутринта, след като Хайек им показа записа, научиха, че тялото на Хъбард е било открито в един склад в индустриалната зона на Джелалабад. Бил застрелян с един куршум в главата. Малко преди обяд Майк Неш я посъветва да се върне в главната квартира. Кенеди предпочиташе да остане, но той настоя. Каза й, че след смъртта на Рикман и Хъбард най-лошото е отминало. Тя трябваше да се върне във Вашингтон, където много хора очакваха обяснения. Беше прав. Всички знаеха, че ще бъде трудно. Кенеди трябваше да се върне в Америка и да остави Неш и Шниман да се погрижат за нещата тук.
Тя бе обучена да се справя с трудностите на професията си, но все пак си оставаше човек. Да гледа как Рикман умолява мъчителите си да спрат, беше едно от най-съсипващите неща, които бе виждала. Предчувствието за мрачния край тегнеше над сцената. Не следваше неочакван хепиенд, в стаята нямаше да нахълтат командоси от спецчастите и да застрелят двамата похитители. Тя вече знаеше края и това правеше гледането още по-мъчително. Цялото облекчение, че след смъртта на Рикман тайните й ще бъдат съхранени, отстъпи място на смразяващото чувство за вина, че търси утеха в смъртта на човек, за когото е носила отговорност.