Рап както винаги отгатна мислите й По някое време, докато прелитаха над Европа, Кенеди огледа седалките в самолета и реши, че всички или спят, или се опитват да спят. Беше време да види целия разпит. Пусна лаптопа и загледа последните два часа от живота на Рикман. През повечето време плака. Някъде към края Рап се приближи от лявата й страна и затвори лаптопа. Тя свали слушалките от ушите си.
Той седна срещу нея, наведе се и попита:
— Защо си причиняваш това?
Кенеди се опита да се успокои, избърса очите си с ръкава на пуловера.
— Трябваше да го изгледам. Трябва да знам какво им е казал.
Рап бавно, неодобрително поклати глава:
— Не е вярно. Половината от това, което Рик казва, не се чува дори без страничен шум… а тук, на петнайсет хиляди метра височина, не можеш да разбереш и двайсет процента. Аудиозаписът трябва да се изчисти и в момента нашите хора в Лангли правят точно това. Щом кацнем, ще получиш пълен запис на казаното от Рик. След двайсет и четири часа ще имаш доклад за вероятните вреди и ние ще се заемем да ги неутрализираме. Няма никаква причина да гледаш това, освен ако не искаш да се самоизтезаваш.
— Томас винаги ми е казвал, че трябва да разбера колко точно може да загрубее играта.
Имаше предвид Томас Станфийлд, своя учител в занаята и предшественик на сегашния й пост. Рап много уважаваше този човек, но понякога му се струваше, че началничката му се престарава, когато се опитва да се мери със стандартите на Станфийлд и легендите за него.
— Ти никога не си имала проблем да се абстрахираш от тези неща. Не се самоизмъчвай сега. Вината не е твоя. Никой не е виновен. Това е част от работата ни.
— Точно тази част не ми харесва.
— Никой от нас не я харесва, но продължаваме напред. — Рап стисна ръката й — Преди време един човек, когото много уважавам, ми каза да си поплача, а после да се стягам и да се връщам в играта.
— Стан?
Рап кимна. Коравият, безкомпромисен Стан Хърли бе известен с особените си методи за окуражаване.
— Ами ако не мога? — попита Кенеди.
— Тогава отиди да говориш с нашия любим психиатър.
Такъв разговор бяха провели в самолета. Сега Кенеди се завъртя със стола и погледна дърветата около река Потомак. Още не си беше уговорила среща с доктор Люис, но смяташе да го направи. Имаше нужда от помощта му, за да се справи с чувството на вина и облекчение. Проблемът беше да намери време. Дните й бяха запълнени със срещи, отложени заради спешното заминаване за Афганистан или организирани след връщането й със съюзници, искащи да обсъдят инцидента с Рикман. Налагаше се дори да отиде до Конгреса. Искаха да им докладва този следобед и Кенеди им беше подготвила изненада.
Анализът на ДНК от пробите, събрани от Хайек в помещението за изтезания, разкриваше нещо интересно. Единият от хората на видеозаписа беше Уафа Задран, лежал три години в „Гуантанамо“. Неколцина членове на Смесената комисия по разузнаването ожесточено критикуваха ЦРУ и Пентагона заради центъра за задържане в Куба и твърдяха, че служи като средство за вербуване на терористи. Тези политици вярваха в опасната теория, че ислямските фанатици мислят, действат и се държат като всички други хора и ако си добър към тях, и те ще са благосклонни към теб. Това мнение в най-добрия случай можеше да се дължи на наивност, а в най-лошия — на користни подбуди. Каквато и да беше истината, то не помагаше в борбата срещу ислямския тероризъм. Задран бе поредното доказателство за провала на късогледата им политика, но Кенеди познаваше много добре тези политици. Те никога нямаше да поемат отговорността за действията си.
На вратата се почука и влезе жена на видима възраст около петдесетте. Бети Уолнър беше директор на Отдела за връзки с обществеността.
— Всички са готови — каза тя. — Имам ли разрешение да пусна клипа?
Въпросният клип беше начинът да успокоят паникьосаните си агенти и информатори. Идеята беше на Чък О’Браян, директора на Националната служба за секретно разузнаване. Както се изрази той:
— Мъртъвците не издават тайни. Това ще сложи край на паниката.
Отначало Кенеди беше против идеята. ЦРУ не обичаше да показва пред обществеността поверителни кадри, а този запис отговаряше на всички условия за поверителност. Везните окончателно натежаха в полза на това решение, след като терористите пуснаха в интернет втори преработен клип от изтезанията на Рикман. Стана очевидно, че ще се опитат да използват докрай кадрите от записа и ще представят нещата така, сякаш американецът все още е жив. Идеята на О’Браян трябваше да осуети плана им. Публикуването на клипа от смъртта на Рикман щеше да прекъсне играта като късо съединение. Освен това то беше сериозна възможност да поставят талибаните в неловко положение, като покажат как един от хората им екзекутира двама от своите. Щяха да изглеждат като аматьори.