— Да, Белият дом даде зелена светлина — отговори Кенеди, като посегна към чая си.
— Получих много молби за интервюта с теб — съобщи Уолнър.
— В момента съм прекалено заета.
— Знам, но ще трябва да дадеш изявление. Да разкажеш за Рикман и Хъбард и колко много са направили за родината. Трябва да го направиш.
Кенеди кимна:
— Да, ще му дойде времето.
— Трябва да е днес.
Кенеди не се засегна. Уолнър просто си вършеше работата.
— Ще се постарая да подготвя нещо до вечерта.
— Освен това ще бъде много полезно, ако се срещнеш с петима-шестима репортери.
— Неофициално ли?
Уолнър поклати глава:
— Не и в този случай, Айрини. Твърде сериозно е. Чете ли днешните вестници?
— Не.
— Кресльовците на Капитолия са побеснели заради реинтеграционната програма и насилието между наши и афганистански служители. Обвиняват Белия дом, а ти си по средата на огъня. Ще те привикат в някоя комисия пред камерите и ще те разпънат с въпроси. Най-добият ти шанс е да започнеш да обмисляш отговорите си отсега.
Кенеди погледна към късия коридор в другия край на стаята, свързващ кабинета й с този на заместник-директора. Стоуфър се приближаваше с група от най-близките й съветници. Тя нямаше сили да се занимава с медиите сега. Искаше да чуе какво имат да кажат съветниците й. Обърна се към Уолнър:
— Измисли план и ела след няколко часа да ми го разкажеш.
Уолнър излезе, а Кенеди взе чашата си и отиде в къта за сядане, състоящ се от дълъг диван с гръб към прозореца, правоъгълна масичка и четири кресла — две срещу дивана и по едно от двете страни на масичката. Тя седна на обичайното си място и остави чашата върху стъкления плот.
— Е, какво е положението? — попита съветниците.
Директорът на Службата за секретно разузнаване погледна първо Стоуфър, после Рап и се покашля:
— Айрини, всички сме много разстроени. Ужасно е, но предвид обстоятелствата смъртта на Рик не е чак толкова фатално бедствие. Знам, че звучи жестоко, но такава е действителността на работата ни.
— Това ли е твоята оптимистична гледна точка?
О’Браян я погледна леко смутено:
— Не се гордея, но ако така го тълкуваш, това си е твое право. — Той нервно завъртя златната венчална халка на безимения си пръст. — Можеше да бъде сто пъти по-лошо.
Кенеди свали очилата си и потърка очи.
— Понякога не изглежда така.
— Спомняш ли си Бъкли? — мрачно попита О’Браян.
Бил Бъкли беше началник на бейрутското представителството на ЦРУ, отвлечен от „Хизбула“ през 1984 г.
Кенеди си спомняше Бъкли. Беше приятел на родителите й. След отвличането и последвалите изтезания похитителите му бяха измъкнали информация за цялата му мрежа от шпиони и информатори. Един по един тези хора просто изчезнаха или бяха намерени мъртви. Катастрофата парализира дейността на ЦРУ в региона за повече от десетилетие.
— Мисля, че тази седмица всички сме мислили много за Бил. — Кенеди се загледа в чашата си за момент и призна: Прав си, можеше да бъде и много по-лошо, но по някаква причина това не ме кара да се чувствам по-добре.
— Не искам да прозвучи коравосърдечно, но за Рик сигурно е било облекчение. След всичко, което е преживял… — О’Браян поклати шава — Не пожелавам това и на най-лошия си враг.
Дали заради сътресението, или защото винаги бе разсъждавал така, Рап не разбираше емоциите, които всички споделяха. Това беше ЦРУ, и по-точно Службата за секретно разузнаване. Отделът бе пълен с корави копелета от всички военни и разузнавателни подразделения. Работата им беше да поемат рискове, да изпълняват мръсни поръчки. Можеха да отричат изтезанията, като ги наричат „интензивни методи за разпит“, но методите, използвани и от Рап, и от Рикман, не бяха просто „интензивни“. Такъв бе светът, в който работеха. Неприятно беше, че Рикман е бил подложен на такива жестокости, но все пак те бяха професионалисти. Имаше и още нещо, което го глождеше, но не можеше да определи защо. Имаше чувството, че нещо не е наред, че нещо не пасва.
— Как е главата?
Рап се обърна към Кенеди, която го гледаше. Той се чувстваше добре, само малко уморен.
— Добре съм.
Тя присви очи и отбеляза:
— Изглеждаш, сякаш те боли.
— Не… само си мислех за нещо. — Рап се облегна на масата и събра ръцете си отпред. — Добре, какво става с онзи кретен от ФБР?