Върху лицето на Делмънд се изписа пълно недоумение. Шел се замисли за момент и прехвърли тази част от разговора във файл: „Майки/мащехи, злобарки, да се пристъпва много внимателно към тази тема“.
— Така — каза той. — Междувременно ще се отнесем с нужното уважение към оцелелите в битката благородници от твоята армия и ще поискаме нормалния за такива случаи откуп. За щастие, за тях имаме доста предложения. Оцелелите в сражението твои пехотинци ще работят принудително един месец в Минсар като обезщетение за щетите, които нанесоха на земите на Талерн, а след това ще бъдат освободени. Кой знае, след това някои от тях могат да пожелаят да останат. Изглеждат ми доста недохранени.
Ти обаче ще получиш храна тази вечер и утре сутринта. След това ще ти дадем полагащия ти се мех с вода и торба с хляб и месо, а един конник ще те съпроводи на десет мили навътре в твоите земи, за да можеш оттам да поемеш пътя за дома. Може би до средата на лятото ще стигнеш там, ако не се мотаеш. Между другото металната яка ще остане на врата ти. Ако полетиш обратно към дома, преобразен като птица или прилеп, няма да имаш време да размислиш върху грешката, която си допуснал — продължи Шел.
Лицето на Делмънд стана моравочервено. Той пое дълбоко въздух и изрече ужасни неща по адрес на цялото родословно дърво на Шел. Тъкмо беше започнал да навлиза във форма, когато откъм подпорната греда на палатката се чу някакъв слаб, подобен на стон шум. Писъкът леко потрепваше. Само толкова, колкото да се види, че стоманеното острие започва да се раздвижва, като че ли дишаше, а писъкът ставаше все по-силен. Приличаше на звука, който издава котарак, когато иска да изплаши някого, само че този звук беше по-силен и заплахата тенденциозна, като гласа на майка ви, когато иска да разбере защо се бавите толкова дълго в банята, и то при заключена врата.
Делмънд рязко пое въздух и млъкна.
— Мисля, че трябва да внимаваш какво говориш — посъветва го Шел. — Писъкът има навика да се измъква от палатката ми нощно време и да ходи по свои работи. Не бих казал, че са напълно законни, защото невинаги са такива, но след подобни случаи винаги плащам погребенията.
Сега вече Делмънд не смееше да помръдне.
— И така всичко е решено — каза Шел. — Лазурни Алонт, като пълноправен хералд на Доминиона, кажи дали това решение е законно?
— Законно е — отвърна херолдът, като гледаше леко изнервен своя работодател.
— Чудесно. Сега вече мога да изслушам потърпевшия, ако има някакви възражения.
Отначало на Делмънд не му достигна въздух, после не му идваха думи, но накрая се съвзе и изкрещя:
— Нищо подобно нямаше да се случи, ако чудото не беше на твоя страна! Вие не се спуснахте по хълма срещу нас на коне, а върху дяволи! Ще разберем откъде можем и ние да се снабдим с такива демони и след това ще ви размажем…
— Повечето от тях са от Алтарн — отвърна спокойно Шел. — Там има хубава, малка конеферма. Аз съм собственикът. Направихме кръстоска между нашия черен Делверн и планински попита. Носи се слух, че има и още някакъв примес… вероятно от коза. Не мисля, че ще ти провърви много с тях, Делмънд. Те хапят, просто трябва да се примириш с това… защото най-вече духът им прави стъпките им така уверени.
— Духове! — изкрещя Делмънд и се обърна към Лазурния Алонт. — Чу ли това? Той призна, че са били духове, т.е. вещици!
Лазурният Алонт погледна крадешком към Шел — лицето му изразяваше пълна безпомощност, но господарят му не го видя, а това накара Шел да се запита дали в някой по-далечен момент да не предложи на човека работа.
— Хм — обърна се Шел към Делмънд. — Подобна реакция не е типична за теб. — Работата, изглежда, загрубява.
Лицето на Делмънд стана още по-тъмночервено. В Сарксос намеците за „реалния живот“ отвън на някой играч не се считаха за кой знае каква проява на тактичност. В края на краищата играта трябваше да служи за отмора от външния свят, за място, където играчът можеше да се освободи от напрежението и ежедневието си и да изпита нещо по-значимо и екзотично в компанията на други, които се стремяха към същото. Но в Сарксос ставаха много неща, които бяха извън правилата, факт, който създателят й очевидно приемаше за показателен, че играта се развива в правилна посока, че това място става все по-близко до реалността, че човек се чувства по-близко до това, което е в действителност, че всичко е по-близо до реалния живот. Освен това самият Делмънд беше нарушил доста правила в тази битка. Да смениш изцяло позицията си също е честна игра, помисли си Шел.