— Е, добре. Всички въпроси са решени. Талч?
Стражът подаде глава.
— Изведи го навън и го нахрани. След това го заключи в една от каруците от обоза, докато се придвижваме. Не в негова, а в наша каруца. Бог знае какви малки изненади е монтирал в своите. Просешката му торба да е готова за сутринта. Не е нужно да бъдем чак толкова стиснати. Пусни вътре и буца кораво сирене.
Треперещ от гняв, но без да каже дума, Делмънд бе изведен навън. Лазурният Алонт се спря на входа на палатката и каза:
— Ако позволите, бих ви дал един съвет…
Шел кимна.
— Не е много безопасно да обиждате майка му. Ако синът й пострада по пътя, вашата игра също може да тръгне на зле.
За момент Шел не каза нищо.
— Дръзко казано — отбеляза накрая той. — Освен това може и да си прав. Ще имам предвид предупреждението ти, Лазурни Алонт.
Херолдът се поклони и се измъкна от палатката.
За момент Шел остана неподвижен, като хапеше замислен устната си.
— Този момък ми се струва прекалено гъвкав — каза Ала, изправи се и се протегна.
— Може би. Хайде — подкани я Шел и също се изправи. — Нека товарачите да разтурят тази палатка, а ние да поемаме пътя към Минсар, за да вечеряме. Днес свършихме добра работа.
Ала кимна и излезе от палатката.
След малко Шел също излезе навън в здрача и повървя малко в червената, лепкава кал, опитвайки се да намери по-твърдо място. Най-после откри едно, което по някакво чудо не беше превърнато в кал от хилядите копита. Погледна на юг към първата луна — по-малката, която плуваше над мъглата.
Обърна се на север към Минсар, който се виждаше между покритите с гори хълмове. На лунната светлина устремените нагоре върхове на боровете бяха малко по-бледи от останалите клони — по-светло сребро, контрастиращо с по-тъмното сребро и напълно черните сенки, хвърляни от дърветата. На Южния континент беше настъпила пролетта и на дневна светлина се виждаше истинският цвят на върховете на иглолистните — свежо бледозелено. На други места пък можеха да се видят бледозелените, разтварящи се пъпки на дъбове и кленове — всичко блестеше в новата си премяна. Сутрин полята бяха изумителни. Наред с жълтурчетата, подаващи се в тревата, и белите маргарити на Южния континент, които се появяваха, след като снегът се стопеше, имаше и друга белота — тази на новородените агнета, които подскачаха на неустойчивите си крачета, осветени от пролетното слънце, изумени и същевременно радостни, че са живи. Тъкмо затова, когато ти кажат, че някой като Делмънд е приближил границите на страната ти и се кани да я премине и да превърне всичко в кървава каша — селцата, хората, агнетата и маргаритите, изобщо всичко, което има значение за теб, а и много неща, които до този момент не си считал за толкова важни, тогава ставаш непреклонен и се изправяш в защита на тези места.
Преди време, за негова голяма изненада, Шел беше започнал да прави тъкмо това. Той рядко беше виждал маргарити, освен в цветарския магазин надолу на неговата улица и никога не беше зървал агне, освен на части, увити в пластмасови опаковки на щанда за месо в супермаркета. Обаче в Сарксос беше разбрал какво означават цветята и добитъкът за селяните, за дребните фермери и земевладелци, между които се движеше. И когато за първи път се „установи“ и превърна тази част на Сарксос в свой дом, далечен от другия, а някой в Доминиона идваше с намерение да посегне на добитъка и да унищожава хора и маргарити, при това не от необходимост, а по политически съображения, Шел си каза: „Тая няма да я бъде“ и започна да събира войска.
Сега му се струваше, че първата битка беше много отдавна… както тя, така и последвалите я проблеми, свързани със „спасяването на родината му“ за първи път. В армиите, независимо от това колко са малки, а неговата беше тъкмо такава, се развиваше достойната за съжаление тенденция да им се плаща. Ако заплатите на войниците закъснееха, те отиваха другаде или се обръщаха против теб. Шел беше намирал начини да им плати, понякога от собствения си джоб, и затова си беше спечелил репутацията на ексцентрик сред другите генерали и владетели в Сарксос.
След това дойде проблемът с местните владетели на „неговата страна“, обезпокоени от активността му в тези земи, за които те от много време нехаеха. Тези властелини гледаха, и то с основание, на Талерн като на своя собственост. На тях не им харесваше, че някой събира войска, за да я защитава без тяхно разрешение. Това несъгласие продължи близо година, докато владетелите не разбраха, че борбата против Шел не ги води доникъде и че цената, която той им предлагаше, за да ги купи, всъщност беше добра. След този момент до голяма степен той беше оставен на мира… освен от такива като Делмънд. Когато подобни хора се появяваха на границите на Талерн, Шел правеше всичко възможно да ги възпре, защото беше влюбен в това място. Знаеше, че подобно нещо винаги крие опасности. Обичаш ли, винаги съществува вероятност да бъдеш наранен.