Някои рани обаче си го заслужаваха.
Шел остана още малко на това място, за да подиша чист въздух и да погледа луната, след което каза:
— Тук играта свършва.
Изведнъж всичко около него придоби абсолютно застиналия вид на фотография или холограма.
— Опции — каза гласът на сървъра, който контролираше „рамката“ на виртуалния експеримент. — Да продължите: да запаметите: да запаметите и да продължите.
— Запамети — нареди Шел. — Равносметката, моля.
— Запаметено. Равносметка за Шел Предпазливия — чу се гласът на главния компютър на игрите, докато застиналата картина на екрана започна да се разтваря в синия цвят на монитора. — Равносметка от предишната игра: четири хиляди осемстотин и шестнадесет точки. Резултат от сегашната игра: петстотин и шестдесет точки. Всичко: пет хиляди триста седемдесет и шест точки. Проверка?
— Без проверка — отвърна Шел.
— Потвърждавам приетата равносметка; без проверка. Сега ли ще прочетете очакващите ви съобщения?
— Запамети ги за по-късно — нареди Шел.
— Прието — отвърна гласът на главния компютър. — Моля, въведете личния си код за запаметяване на този резултат в директория „архив“.
Шел натисна два пъти клавиша на мишката, за да извика на екрана личния код на компютъра си. Това беше „подписът“, който безпогрешно удостоверяваше за главния компютър, че това е неговият резултат от играта. Подписът беше сложен и прекалено труден, за да бъде подправен от някой негов противник. Част от него се променяше при всеки сеанс. Тя се комбинираше с втората част, която оставаше постоянна в компютъра му. Имаше и трета част, която се пазеше в главния компютър за Сарксос. Шел кимна, когато компютърът прие неговото „запаметяване“.
— Запаметяването потвърдено — каза гласът на компютъра. Шел премигна, осъзнавайки за първи път, че гласът много прилича на този на Ала. — Тази част от играта Сарксос приключи. Сарксос е патентована от Кристофър Родригес, 1999, 2000, 2003 — 2010 и следващите години. Всички права запазени за цялата Вселена, както и за всички други Вселени, които могат да бъдат открити.
След това всичко изчезна. Шел отново се озова в стаята, натъпкана с книги, дискети и с всичката останала покъщнина, включително огромното кресло, заемащо повечето място в помещението, в което ставаше връзката на имплантираното устройство с домашния му компютър. Шел седеше в креслото и се прозяваше истински, а не виртуално в шест часа сутринта в апартамента си в Синсинати. Бледата светлина на настъпващия ден вече се процеждаше през спуснатите завеси и плътта му започна да се оплаква след прекараната в битка дълга нощ. Тялото му се беше вдървило и го болеше навсякъде. Апаратурата беше нагласена така, че да дава по няколко пъти на час нареждане на мускулите да се свиват и разпускат, но понякога тези рутинни движения не бяха достатъчни, за да се разнесе натрупалата се в големите мускули млечна киселина, когато човек е изложен на стрес. Поради това някои дългогодишни редовни играчи се принуждаваха да вдигат тежести и да правят постоянно сериозни физически упражнения. Може и да е вярно мнението, че хората, които прекалено дълго сърфират във виртуалното пространство, са слаби и отпуснати, но играчите от Сарксос бяха в забележителна физическа форма. Едва ли бихте могъл да се борите достатъчно добре, за да спечелите едно кралство, ако тялото ви не ви помага в играта.
Междувременно неговото тяло казваше нещо съвсем конкретно. КОРНФЛЕЙКС! — крещеше то. — КОРНФЛЕЙКС И МЛЯКО!
Шел се изправи, протегна се и се захили при мисълта, че трябва да хапне нещо, както и от спомена за лицето на Делмънд, когато беше разбрал, че няма да се отърве с непокътнато имущество само за да се угоди на майка му. „Тарасп от Хълмовете“, помисли си Шел, докато си търсеше ключовете. „Как да постъпим с вас, госпожо? Та вие сте заплаха дори за собствената си плът и кръв. Ще трябва да поговоря с вещиците за това…“