Ами какво щеше да стане с Ала? Ако тя реално съществуваше, беше напълно възможно да се отдръпне поради липса на партньор, с когото да работи, а дори изобщо да излезе от играта. Ако не беше истинска, героите, създадени в процеса на играта, които не са за постоянно, често ги „отзоваваха“ — по-приемлива дума за „изтриваха“. В крайна сметка Сарксос беше едно икономическо предприятие, което не можеше да си позволи да държи неизползвани ресурси. Възможността Ала да престане да съществува поради неговото отсъствие го обезпокои дори повече от провала на кампанията му.
Цялата ситуация беше направо вбесяваща. Но това бяха някои от опасностите, съпроводени с играта, и Шел не можеше да направи абсолютно нищо.
Разбира се, той започна отново. Не беше от хората, които лесно се отказват. Това бе и първата причина, накарала го да стане играч в Сарксос. Обаче докато бавно възвръщаше своя виртуален живот и (след като най-после му издадоха нова парола) възстановяваше доверието в героя си, един много важен въпрос остана без отговор:
„Защо мен? Защо?“
Беше седем и половина сутринта няколко дни по-късно. Мегън О’Мали беше в кухнята, ровеше из шкафовете и мърмореше:
— Не мога да повярвам, че пак нямаме нищо…
Това, че имаше четирима по-големи братя, години наред й беше създавало много проблеми, но най-лошият беше, че никой от тях не се наяде или поне така изглеждаше. Идваш на закуска с намерение да мушнеш нещо набързо, преди да тръгнеш на училище, и намираш кухнята празна като реколтата на страна от Третия свят, след като е била опоскана от скакалци. Когато братята пораснаха достатъчно, за да постъпят в колеж, поне тези, които успяха да го сторят, Мегън се надяваше, че положението ще се подобри. Но вместо това стана по-лошо. Майк и Сийн започнаха да ядат повече, за да компенсират това, което вече не можеше да бъде изядено от Пол и Рори, които отсъстваха. Номерът да се скрие храна от двамата, които учеха наблизо в университета в Джорджтаун, успяваше само понякога, и то обикновено, ако храната не беше по вкуса им. За нещастие съвсем малко неща за ядене влизаха в тази категория. За известно време едно от тях беше мюсли… докато късно една нощ, тършувайки из шкафовете, Сийн не попадна на запасите на Мегън. Тя започна да ги крие на различни места и понякога тази тактика успяваше.
Но невинаги.
— Скакалци — промърмори Мегън ядосана, вземайки кутията, която беше скрила на много хитро място под мивката, зад шишето с белина и гумените ръкавици. Беше кутия с истинско швейцарско мюсли „Фамилия“, а не местно производство, което имаше вкус на стърготини. Кутията беше празна.
Тя се изправи сред голямата, слънчева, покрита със златисти плочки кухня, въздъхна и хвърли кутията в кофата за боклук. Насочи се към шкафа, където стоеше кутията за хляб, и я отвори.
Хляб нямаше. „Съжалявам, че не се налага да отслабвам, защото тъкмо сега е моментът да започна. Е, добре, тогава чай“.
Намери поне това. Братята й снизходително бяха преминали на кафе веднага след като родителите им разбраха, че то няма да възпрепятства растежа им (жестоката истина беше, че нищо не би могло да го стори). Мегън наля вода в чайника, сложи го на печката, включи котлона на най-силно и отиде да си потърси чаша, поглеждайки мимоходом към часовника. „Седем и четиридесет и пет. Има половин час, докато колата пристигне… мога да проверя пощата“.
Тя слезе в долния кабинет — голяма стая, в която се намираха трите семейни компютъра, свързани с мрежата. И четирите стени от пода до тавана бяха с рафтове, натъпкани с книгите на баща й и майка й. Когато майка ви е репортер на „Вашингтон Поуст“, а баща ви пише детективски романи, това е твърде разнообразна и безразборно събрана колекция. Всичко неизбежно се смесваше, така че книги по международна политика, икономика, околна среда и световна история, както и, в известен смисъл странни четива, като „Неосъзнати ужаси и какво да правим с тях“, „Тайните планове на «Луфтвафе» през 1946“, се мъдреха на лавиците наред с ужасяваща колекция от трудове, посветени на съдебна медицина, оръжия и отрови, книги със заглавия като „Снобизъм и насилие“, „Плюсовете и минусите на съвършеното престъпление“, „От А до Я за отровните животни“, както и „Медицинска юриспруденция и токсикология“ от Глейстър. Мегън знаеше, че баща й опазва стриктно законите и е изключително деликатен. Веднъж го беше видяла да плаче, когато случайно уби мишка, която се опитваше да улови и да я пусне навън, след като една от котките я беше подгонила из къщата. Въпреки това тя силно се надяваше, че никой няма да го заподозре в извършване на убийство. След като човек се запознае с това, което имаше в кабинета, после трудно би могъл да бъде разубеден, че баща й не е наясно как да го извърши.