Около тях беше насядала и ядеше, и пиеше разнородна смесица от хора — селяни, дошли от нивята, благородници, седнали върху сгънатите си плащове, за да нямат пряк допир с пейките, наемни войници с изподраскани кожени ризници, добре облечени чуждестранни търговци, които разговаряха оживено помежду си за тържищата на Сарксос и за това как ще им се отразят сегашните войни. С други думи, това бяха редовните посетители, които обикновено се събираха вечер във „Фазана и буренцето“, за да се наливат с билков чай, на който викаха „гахфех“, или пък с разводненото, но за щастие безопасно вино на съдържателя, да се гледат подозрително и да се забавляват.
В ъгъла, в който се издигаше коминът, седеше задължителният за такива места подозрителен странник с качулка над очите и крака, качени върху грамаден пън, чакащ да бъде хвърлен в огъня. Той пушеше с дългата си лула, а очите му проблясваха изпод качулката, докато наблюдаваше компанията. Една голяма котка с мръснобяла козина, раздрани уши и млечнобяло от слепотата око, го погледна и каза:
— Хъм, пак си ти… — и го отмина.
Лийф Андерсън, който седеше сам край една малка маса в далечния край на кръчмата, се огледа и си каза, че това е точно такова място, каквото майка му винаги го беше предупреждавала да отбягва. Проблемът беше, че когато изпаднеше в покровителствено настроение, тя се безпокоеше, че той може да попадне на такова място в реалния свят. Но Лийф много се съмняваше, че там изобщо има такива, или поне там, където беше вероятно да ги има — в Ню Йорк, Вътрешна Монголия2, Външните Хибриди и може би в Юкон. Той леко се усмихна. Винаги му беше чудно, че такава корава жена като майка му, която години наред беше танцувала в Нюйоркския градски балет, беше здрава като стоманена пружина и имаше език като бръснач, можеше да се безпокои за „малкото си момченце“, като че ли той не беше наследил нищо от нейната твърдост.
Кръчмарят се надвеси намусено над него.
— Трябва ли ти този стол? — попита той.
Беше характерен типаж, също като странника до огнището — дебел, плешив, с престилка, която е била прана някъде преди сегашния цикъл на Дракона, и винаги в отвратително настроение.
Лийф го погледна.
— Чакам един човек — отвърна той.
— Страхотно — изръмжа съдържателят и сграбчи с една ръка стола. — Когато дойде, ще вземеш друг. Този ми трябва за клиенти, които си плащат.
Лийф вдигна чашата с чая и многозначително я размаха под носа на кръчмаря.
— Правиш се на куражлия, а? — продължи да се заяжда съдържателят. — Ако искаш още един стол, плати за още една чаша. — Той се засмя на собственото си остроумие, разкривайки зъби като на герой от роман на ужасите, писан от зъболекар.
— Не е много разумно да обиждаш магьосник — отбеляза Лийф.
Кръчмарят го погледна с надменна усмивка, явно без да се впечатли от вида му — строен млад мъж с изпокъсана роба, украсена с поизбелели и неясни алхимически и магически символи.
— Ти си само един магьосник от плетищата — каза презрително той. — Какво ще направиш? Няма да дадеш бакшиш?
— Не — отвърна Лийф, — ще ти дам. — Той свали шапката си и порови известно време в нея. После извади това, което търсеше, подхвърли го на кръчмаря и изрече тихо една дума.
Кръчмарят инстинктивно го хвана, загледа се за момент в нещото, което приличаше на парцал, привързан с връв, а след това се огледа уплашен. Незнайно откъде се появи дим, който го обгърна. Всички в кръчмата извърнаха глави.
Пушекът бавно се разсея. Там, където стоеше кръчмарят, на пода едно бяло мишле се озърташе като изпаднало в шок.
Лийф се наведе и взе от земята до него увития в парцал талисман.
— Дори магьосниците от плетищата знаят някои заклинания. Този бакшиш добър ли е? — попита той. После погледна под другата маса, преди да се извърне наново към мишлето: — Приятен ден.
Мишката се обърна, за да види какво беше привлякло вниманието на Лийф… и съзря съсухрената бяла котка да се приближава с вид, който показваше, че е готова за едно малко предястие преди вечерята.