Мишлето се втурна през попуканите и изтъркани каменни плочи на пода, а котката го последва, без да бърза особено много, просто се наслаждаваше на ордьовъра.
Другите посетители не се впечатлиха много от случилото се и се обърнаха към масите, защото дъщерята на кръчмаря, която също остана напълно безучастна, беше започнала да разнася питиетата и да приема нови поръчки. Лийф прибра талисмана и се облегна назад с чаша в ръка. Вниманието му беше отново привлечено от чуждестранните търговци, които обсъждаха работата на тържищата.
Тук, както и в реалния свят, между търговците се въртеше оживена търговия с предварително спазаряване на стоката преди доставката и за Лийф не беше трудно да си представи как баща му е седнал с тези мъже и разговаря за маржове и предварителни продажби, докато чака кравите и свинете да се върнат от паша.
„Някога наистина трябва да се опитам да го доведа тук, помисли си Лийф. Може да успеем да направим малко «пари»“. Но талантът на баща му в инвестирането го караше да обикаля толкова много из цялата планета както във физическия смисъл, така и виртуално, че той бързо се отказа да пилее от малкото си свободно време във виртуалния свят или да се занимава с каквото и да било, което дори далеч да напомня на пазарлък. „Ако го докарам тук, той вероятно ще предпочете образа на някой безстрашен воин само с препаска между бедрата или с каквото и да било, което да замени костюма му…“
Изведнъж вниманието на Лийф беше привлечено от друг посетител, който стоеше в отсрещния край на кръчмата. Беше висок, слаб, погълнат от заниманието си млад мъж, облечен в кожен тъмен елек. Той методично чистеше и поглеждаше цевта на един пистолет, някакъв полуавтоматичен потомък на глок. Обикновено подобно занимание би трябвало да предизвика безпокойство сред околните, но „Фазанът и буренцето“ се намираше в малкото княжество Елендра, а това беше едно от местата в Сарксос, в които барутът не действаше. В действителност така беше и в повечето места в Сарксос. Създателят на играта беше направил своя алтернативен свят предимно за хора, които твърдо предпочитат механичните оръжия и които предполагат, че за да се убиете с противника, трябва да се изправите в непосредствена близост един срещу друг.
Обаче Крис Родригес явно беше предположил, че винаги ще има и хора, за които животът не би бил пълноценен без оръжия, които да могат да правят „бум“ и колкото по-често и по-силно го правят, толкова по-добре. Именно за тях в съседство със Сарксос бяха страните Арстан и Лидиос, където бяха разпространени експлозиви и други оръжия на химическа основа. Това бяха шумни места, в които войните бяха чести и вземаха много жертви. Много сарксосци се стараеха изобщо да избягват Арстан и Лидиос, защото считаха, че е по-добре да оставят тамошните младежи и девойки да се забавляват с това, което им харесва, и да не отвличат вниманието им с досадни представи за свят, в който нещата бяха по-други.
Но очевидно някои играчи в Сарксос бяха на малко по-друго мнение, защото имаше чести опити да бъдат изнамерени експлозиви или заместители на барута, които да могат да се използват и в Сарксос въпреки твърдението на създателя на играта, че в нея няма такива и няма да има. Някои играчи — ентусиазирани алхимици или бъдещи търговци на оръжие — отделяха доста време за опити да изобретят подобни вещества. С тях ставаха инциденти, които бяха трудно обясними по друг начин, освен със старата сарксоска поговорка, че „Правилата се грижат сами за себе си“.
Черната дръжка от ковано желязо на вратата до Лийф се помръдна, тя със скърцане се отвори навътре и закри гледката пред него. Посетителите прекратиха заниманията си и впериха взор нататък. Винаги правеха така дори ако влизащият им беше познат. Но този явно не беше. Продължиха да го наблюдават.
Новодошлата се обърна и затвори вратата. Беше средна на ръст, стройна, с дълга кестенява коса, стегната отзад в плитка, която бе навита около главата й. Дрехите й бяха в тъмни, строги тонове — кафява туника, черен брич и ботуши, а отгоре беше облякла стегнат елек от тъмнокафява кожа. Бричът беше с плетеници от тъмнокафява кожа, а върху всичко това беше облякла тъмнокафява роба, цепната отзад, за да може да язди. Носеше и торба от кафява кожа. Ако беше въоръжена, Лийф не можеше да види, къде държи оръжието си… не че това имаше някакво значение.
Тя се огледа достатъчно дълго, за да даде своя принос в играта на размяна на погледи, защото това си беше игра. Трябва да издържиш погледа на тълпата, да им покажеш, че имаш също толкова право да бъдеш тук, колкото и те. В противен случай можеха да започнат неприятности, за които ти може да имаш, а може и да нямаш вина, но накрая със сигурност щяха да се стоварят върху теб. Компанията от „Фазана и буренцето“ оцени изпълнението и се направи, че новодошлата не я интересува.