— Уейленд! — каза Лийф.
Лицето, което го погледна, беше набраздено от дълбоки бръчки и бръчици, създаващи впечатление, че непрекъснато се усмихва. Очите гледаха студено като на планинец, но такъв, който не беше израснал в тези планини.
— Я, това бил младият Лийф — каза Уейленд. — Добре дошъл! Какво те води насам по това време на годината?
— Просто се скитам — каза Лийф, — както обикновено.
Уейленд го погледна с насмешка, сякаш искаше да му покаже, че не му вярва напълно.
— Е, да, може би, може би.
— Мога да кажа същото и за теб — върна му го Лийф. — Обикновено не стоиш тук, когато наближава есента. Доколкото си спомням, беше решил, че това време не ти понася. Казваше, че с идването на есента предпочиташ низината.
— Е, още е лято — отвърна Уейленд. — А що се отнася до теб с твоя лечебен камък и всичко останало, не ми се вярва, че просто се скиташ. Обзалагам се, че има друга причина да си тук.
— Не искам да загубиш облога — каза Лийф и седна на страничното стъпало на каруцата, за да не му пречи. В продължение на две минути само седеше и наблюдаваше Уейленд, докато престане да кове подковата.
Ковачът я пусна в близката кофа с вода. Тя завря и засъска сред облак пара. Конят продължи да мърда невъзмутимо уши.
— Човек трябва да си изкарва прехраната — обади се небрежно Уейленд. — Трябва да ходи там, където може да има работа.
— И ти смяташ, че тук ще има?
— Ами, да — отвърна Уейленд и измъкна с клещите подковата от кофата. — Мисля, че скоро ще има доста работа. — Той погледна към градската порта някъде отвъд стените на изток, долу в долината. — Тук скоро ще се води битка. — Ковачът вдигна десния преден крак на коня, стисна го между коленете си и за кратко обърна гръб на Лийф.
— С кого? — попита Лийф.
За момент Уейленд не каза нищо. Само погледна през рамо — малко боязливо според Лийф — и продължи работата си. Лийф също се извърна в посоката, накъдето гледаше Уейленд, и видя странно малко същество, което вървеше покрай хората на пазара и покрай закланите говеда. Беше необикновено малко човече, не по-високо от четири стъпки. Ако искаме да бъдем точни, това не беше нисък човек, а направо джудже. Беше облечен в крещяща, дразнеща с яркото си оранжево и зелено шутовска дреха, с преметната през рамо лютня.
Човечето за момент се скри от погледа му.
— Тук пристигна херцог Ментор — каза Уейленд, без някой да го е питал.
— Да се срещне с лорд Фетик ли?
— Аха, аха! — Уейленд сложи първия гвоздей в една дупка на подковата, заби го до половината с ръка, а след това го закова с чука малко под наклон в копитото. — Остана тук един ден за разговори, каквито водят лордовете. Миналата нощ имаше хубав пир в Голямата къща. — Той погледна към скромния малък замък, който се издигаше в най-вътрешния крепостен пръстен на града. — Говори се, че дъщерята на Фетик е вече за женене.
— Така ли? — Уейленд направи гримаса и се изплю. — Ами тя е на четиринайсет години. На юг щеше да е за женене, но… — Той повдигна вежди. — Е, чуждите обичаи са ми непознати.
— Мислиш ли, че тази женитба ще се осъществи?
— Не и ако преди това стане нещо друго — каза много тихо Уейленд. — Някой се опитва да си спаси кожата.
Лийф също веднага понижи глас.
— Това дали няма нещо общо с Аргат?
Уейленд погледна косо Лийф и се изплю в огъня, стар планинарски жест, който трябваше да покаже, че някои думи е по-добре да не бъдат изричани, още по-малко пък на висок глас. След секунди той продължи:
— Чух да се говори, че събира войска. Но не съм сигурен къде се намира тя в момента. — Лийф кимна. — Чух също — продължи Уейленд вече почти шепнешком, — че някой, който щял да се сражава с него и щял да го победи… не успял да го направи.
— Елбай — каза Лийф също шепнешком.
— Говорят, че била „натирена“ — отбеляза Уейленд и отново плю в огъня.
Лийф остана замислен за момент, докато наблюдаваше ковача как забива гвоздеите в подковата. Той закова и последния, остави чука, взе една груба пила и започна да заглажда ръбовете на гвоздеите.
— Уейленд — обади се Лийф, — искаш ли да си поговорим малко по-късно?
— Разбира се — отвърна ковачът след кратка пауза. — Може.
— На някое спокойно място.
— Знаеш ли „Овнешкия врат“ на улица „Винарска“? Тя е между втората и третата крепостна стена в посока към портите.