— Онова място с кошера отпред ли? Да, знам го.
— Тогава ще се видим там след залез-слънце.
— Чудесно. Нека да е два часа след залеза.
— Добре. — Уейленд се изправи. — Е, хайде, момко.
Лийф махна с ръка за довиждане и продължи пътя си през пазара, като разглеждаше разсеяно малкото неща, които все още се виждаха по сергиите: топове плат и няколко посмачкани буци сирене.
Радваше се, че беше срещнал Уейленд. Той беше много наблюдателен и си струваше да го познава човек. Лийф се знаеше с него от доста време, от първата му битка в Сарксос, след като беше се сдобил с лекуващия камък. Бяха се срещнали в полевата болница, защото ковачите, които умееха да работят с инструменти за нагорещено желязо, се търсеха много там, където се водеха сражения и магьосниците бяха рядкост. Уейленд беше учудващо внимателен с хората, които трябваше да лекува, тъй като самото му лечение беше твърде жестоко. От погледа му не убягваше почти нищо, което ставаше около него, и имаше феноменална памет. Лийф се зарадва на възможността да си говори по сарксоски работи с още някой, освен с Мегън. От различни гледни точки глава не боли.
Запъти се обратно към гостилницата. Сърцето му подскочи в гърдите, когато някой го потупа по рамото.
Той рязко се извърна, както го беше учила майка му, и сложи ръка върху ножа си. Беше Мегън. Тя го погледна сърдито и каза:
— Мисля, че се бяхме разбрали да ме чакаш в гостилницата.
— О, извинявай, забавих се. Срещнах един познат.
— Искаш да кажеш, че все още не си се натъпкал с чили?
Стомахът му изкъркори.
— Чили! — възкликна той.
Мегън се усмихна.
— Хайде — каза тя и млъкна, когато чу един глас да пее някаква песен оттатък сергиите. — Какво, по дяволите, е това? — попита Мегън.
Гласът си акомпанираше на нещо много подобно на хавайска китара:
Собственикът на гласа, ако можем да го наречем така, се появи между сергиите, сподирян от дрезгавия смях и дюдюкането на някои от продавачите, а песента стана по-невъздържана. Певецът беше джуджето с ярките дрехи. То се спря до една сергия за плодове в момента, когато прибираха стоката, и започна да подрънква нестройно с една ръка на лютнята, докато с другата се опитваше да открадне от плодовете. Продавачката — едра, червендалеста жена с перде на едното око, накрая се ядоса и го удари по главата с една празна кошница. То падна, изправи се и побягна, надавайки отвратителен, писклив смях като на хлебарка от рисуваните филми.
Мегън се загледа след него.
— Какво беше това? — попита Лийф продавачката.
— Това е Гобо — отвърна тя.
— Не разбрах? — каза Мегън.
— Гобо, джуджето на херцог Менгор. То е нещо като трубадур.
— Не можеш да го наречеш трубадур, госпожо, не и с този глас — обади се един от месарите, метнал на гърба си голямо парче говеждо.
— Минава и за шут — каза продавачката — и е много досаден. Непрекъснато се върти наоколо, дебне, краде и прави бели. Завира се и под полите на жените…
— Сигурно ревнувате, госпожо, защото не се завира под вашата — обади се друг продавач, който също си събираше стоката.
Продавачката на плодове се обърна към него и го засипа с такива цветисти ругатни, че онзи побърза да се скрие зад една сергия.
Лийф се засмя и пое отново към „Атила“. Мегън продължи да гледа още малко натам, където беше изчезнало джуджето.
— Не знам защо — каза тя на Лийф, — но ми изглежда познат.
— Е, да — Лийф погледна в посоката, в която гледаше тя. — Ще ти кажа защо: видяла си го в Минсар.
— Така ли? Може би.
След това Мегън си спомни странното малко същество със сабята, което тичаше през осветения от факлите пазарен площад и се смееше с необикновено писклив смях. Потръпна, без да знае защо.
— След като е бил целия път дотам — каза тихо Мегън, — как изведнъж се е озовал чак тук?
Лийф я хвана за ръка и я помъкна към „Атила“.
— След като и ние бихме целия път дотам, а сега дойдохме чак дотук, какво странно има?
— Така ли мислиш? — Мегън забеляза, че Лийф се замисли. От замислено лицето му стана подозрително.