— Не е проблем. У нас сутрин е спокойно. Вечерите са тези, които… — Изведнъж тя млъкна.
— Какво има? — попита Лийф.
— Нищо — отговори тя тихо. — Просто продължи да вървиш.
— Не е нищо. Какво има?
— Проблемът е във вечерите — продължи Мегън на висок глас, като се вглеждаше в една странична уличка. — Баща ми с невероятно досаден, когато става въпрос за семейните вечери. — След това прошепна: — Пак е той.
— Ох, тези бащи — обади се Лийф, като продължаваха да вървят.
Мегън видя, че и той погледна крадешком към уличката, в която тя се взираше, но продължаваше да не схваща. „Моето нощно виждане е по-добро от неговото…“
— Досадни са, но не можеш да живееш без тях, а не можеш и да ги застреляш… — каза той. — Кой беше?
— Гобо — прошепна тя. — Веднъж може да е съвпадение, втория път може да е случайност, но три пъти — това е враждебно действие.
— Не разбрах?
— Той ни следи.
— Сигурна ли си?
— Той ще да е. И знаеш ли какво? Следи ни още от Минсар.
— Не ставай параноичка, Мегън.
— Не е параноя. — Изведнъж тя сви в една странична уличка и дръпна Лийф след себе си.
За момент се долепиха плътно до влажната каменна стена в мъртвата тишина. Само че не беше съвсем мъртва. Чуха се пробягващи стъпки, а след тях нищо. После пак стъпки, този път по-близо.
— Ето там — прошепна Лийф.
— Може да е той, но аз няма да чакам. Не обичам да ме следят… Прииска ми се да метна някое джудже зад гърба си.
— Какво?
— Да метна някое джудже. Това е един много стар и много некоректен спорт. Майка ми ще изпадне в шок, ако ме чуе само да говоря за това. — Мегън се ухили и се огледа наоколо. — Къде се намираме?
— Между третата и четвъртата стена.
— Не, питам накъде е изток?
Далеч пред тях, вляво, една каменна стена беше осветена от луната. Лийф посочи надясно.
— О, да — каза тихо Мегън и се замисли.
Тъй като беше непоправим четец на географски карти, тя беше разгледала картата на Еринт, преди да дойде тук днес. Сега сравни мястото, където стояха, с това на картата и започна да пресмята нещо.
— Добре — прошепна тя, — след шейсет стъпки вляво има врата в стената. През нея се минава в следващия кръг. Сега ще те оставя. Брой трийсет секунди и след това ме последвай. Върви по средата на улицата. При вратата не спирай. Продължи да вървиш.
— Какво ще правиш?
Тя се усмихна и изчезна.
Лийф зяпна от учудване. Тя не беше използвала магията, която играта предоставяше на разположение на играчите — не се появи типичния в такива случаи ореол и нямаше раздвижване на въздуха, характерни за прибягване до магия от такова близко разстояние. Той щеше да забележи. Всичко стана много просто, за една-две секунди. Мегън я нямаше там, където според него би трябвало да бъде. Това малко го изнерви.
„Едно, две, три“, започна да брои той наум и както винаги в такива случаи се запита дали отброява точно секундите. Лийф напрегнато се заслуша в тишината на спящия град. Някъде високо летеше прилеп и се чуваше слабо цър-цър-цър. Сигурно преследваше пеперудите, привлечени от светлините на някой прозорец по кулите на Високата къща. Нищо друго не помръдваше.
„Тупур… тупур“.
„Петнадесет, шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет — продължаваше да брои наум Лийф. — Деветнадесет, двадесет…“
Някъде извън крепостните стени за кратко се чу далечно мелодично пеене. Славей. Той изпя с дисканта си мелодията докрай и почти накара Лийф да забрави докъде беше стигнал с броенето. За момент тупуркането спря.
„Двадесет и осем, двадесет и девет, тридесет…“
Той излезе по средата на улицата и тръгна бавно към портата. Не се чувстваше много спокоен. Еринт беше град, в който носенето на оръжие в рамките на крепостните стени беше разрешено, така че той имаше нож. Умееше да си служи добре с него и можеше да причини сериозни неприятности на всекиго, който би се опитал да му направи нещо, затова се чувствате спокоен в големите градове на реалния свят. Но това не беше голям град от реалния свят. Тук беше Сарксос и човек никога не можеше да бъде сигурен дали някой няма да се нахвърли отгоре му от някоя тъмна уличка със зареден базиликс3, срещу когото не помагаха никакви удари с крак в стил таекуондо.
Лийф продължи да върви, потискайки желанието да подсвирне. Така щеше да се почувства по-добре в тъмното, но щеше да издаде местоположението си на някого, чието нощно виждане не бе по-добро от неговото. Вървеше колкото може по-спокойно. Мина покрай едно осветено от луната място в стената вляво. На изток между две по-високи сгради се процеждаше тесен сноп лунна светлина. До портата, за която му беше споменала Мегън, трябваше да има не повече от двадесет крачки. Много бавно Лийф започна да разхлабва ножа от ножницата.