— Няма свободни места, ковачо, тук не можем да ти предложим работа!
— Господарю Талд — каза Уейленд, — престани да крещиш. Тези хора са дошли по работа!
— По каква работа?
— По-добре попитай тях.
Лийф любезно се поклони на иконома и каза:
— Сър, ако е възможно, бихме искали да се видим с лорд Фетик по един въпрос, който не търпи отлагане.
— Сега ли? Не знам дали би могло да се уреди, млади човече, днес той е много зает.
— Мислиш ли, че са използвали магия за разрязването на тези блокове? — попита Мегън внезапно Уейленд и посочи към най-близката стена. Той се обърна натам, а в този момент Лийф извади знака от джоба си и бързо го показа на Талд. Той широко отвори очи.
— Сега още е рано, струва ми се, че до първата аудиенция има още малко време. Заповядайте, госпожице, и вие, млади господине.
— Трудно е да се каже — отговори Уейленд, а Лийф скри знака в джоба си. — По онова време…
— Предполагам — съгласи се Мегън. — Виж какво, Уейленд, ние може да се забавим.
— Тогава аз ще съм на пазара, а може и да ме няма. — Той им махна с ръка и тръгна към портата.
Лийф изгледа въпросително Мегън, когато последваха иконома през вратата на замъка и тръгнаха нагоре по криволичещите стълби, които се виеха около стените на централната кръгла кула. Мегън поклати глава и сви рамене.
Вторият етаж беше една голяма, просторна зала, подобна на тази във вътрешната крепост в Минсар. Разликата беше, че сега, през лятото, гоблените бяха свалени. Не беше проблем, защото по това време на годината беше топло и приятно.
Икономът ги заведе до средата на залата, където имаше маса и стол, на който седеше мъж.
— Лорд Фетик — каза Талд, — тези пътници са дошли по спешна работа и носят знака на Род.
Мъжът в стола вдигна глава малко изненадан, след това стана и ги поздрави със старомодна вежливост, на която Лийф и Мегън отговориха с поклон.
— Така ли? Тогава донеси им два стола, моля те, за да се настанят удобно. И им се извини.
Талд се разшета, донесе два леки плетени стола, постави ги до далечния край на масата и излезе. Мъжът ги покани да седнат.
На Мегън й мина през ум, че никога досега не беше срещала някой да носи розови слънчеви очила, а и малцина бяха познатите й, които изобщо носеха очила при този напредък на лазерната хирургия. Но ето че Фетик носеше. Беше висок, строен, с малко замислено изражение мъж, облечен в дълга широка дреха, както е било модно през 14-и век, но в очите на Мегън тя приличаше на нещо средно между монашеско расо и хавлия за баня. „Вероятно обаче е много удобна“, помисли си тя.
Ако това беше тронната зала, не беше кой знае колко украсена. Тронът всъщност беше един удобен стол с малко по-дебела тапицерия. Беше поставен до една маса, която вероятно се използваше за официални вечери, но сега служеше за бюро. Нейната красиво полирана, гладка повърхност беше почти цялата затрупана с най-различни книжа, пергаменти, свитъци и книги с шита подвързия, пачи пера, писалки, стила и плочки за писане. Човек имаше чувството, че в старинна библиотека беше станала някаква експлозия.
— Сър — каза Лийф, — благодарим ви, че отделихте от времето си, за да ни приемете.
— Вие сте добре дошли, но бъдете кратки. Сигурно разбирате, че тази сутрин съм много зает и не разполагам с време. — Той посочи към бюрото.
— Напълно ви разбираме — отговори Лийф. — Сър, познавате ли този знак? — Той му подаде златната монета, която Родригес им беше дал.
Фетик я изгледа малко скептично.
— Интервенция — каза той тихо. После прошепна нещо на компютъра, а той му отговори също шепнешком.
Вдигна вежди и пак зашепна нещо. След това каза: — Всемогъщият Род е бил тук?
— Да, сър, видяхме го снощи. Изпраща ви много поздрави — каза Лийф, което не беше самата истина, но си помисли, че Род вероятно би казал така.
— Какво иска той?
— Поиска да разговаряте с нас по един въпрос, който ви засяга… Затова дойдохме да се срещнем с вас — отвърна Лийф.
— Сър — обади се Мегън, — немного отдавна вашите войски се сражаваха с тези на крал Аргат от Орксен.
— Да — каза Фетик и седна, а върху лицето му се изписа злорадство. Изведнъж той вече не изглеждаше толкова безобиден. — Да, ние спечелихме.
— Така беше. Сега проблемът е, че всеки, който се е сражавал с Аргат и го е побеждавал, има опасност да бъде — извинете ме, че трябва да употребя тази неделикатна дума — „натирен“. За миг Фетик я погледна учуден.