— Нашият човек започва да става нетърпелив, а? — попита Шел.
На лицето на стража се появи ехидна усмивка и той каза:
— Изглежда, че се чувства засегнат, защото не сме му дали собствена палатка.
— Има късмет, че само достойнството му е накърнено.
— Мисля, че повечето в лагера мислят така. Между другото, сър, Ала иска да я приемете.
— Кажи й да влезе.
— Добре, сър.
Платнището се спусна и после пак се вдигна. Влезе Ала. Когато се движеше, бронята й леко подрънкваше над дългата туника от сърнешка кожа. Сърцето на Шел подскочи, както ставаше от известно време, когато я видеше след сражение. Тя беше валкирия, не в буквалния смисъл, но фигурата й беше такава — едра, силна, но не прекалено мускулеста. Беше изумително руса, а лицето й, обикновено добродушно, можеше за секунди да добие свиреп вид… То беше точно такова по време на битката. Тя също беше от хората, към които Шел изпитваше най-голямо любопитство. Беше ли тя истинска и в реалността, или беше създадена само за играта? И на нея той не би задал подобен въпрос, но в случая с Ала сдържаността му се дължеше не толкова на етикета, колкото на известна нервност. Щеше да се разочарова, ако разбереше, че Ала не съществува в реалния живот, а ако беше обратното, веднага би последвал въпросът: „А ти какво би следвало да направиш?“. Засега той се чувстваше доста добре сам, но си мислеше, че някой ден ще трябва да направи нещо по този въпрос… не изведнъж, а постепенно, а ако и тя искаше да каже нещо — е, тогава…
— Как си? — попита я Шел. — Ходи ли при бръснаря?
Тя седна и направи физиономия, която показваше, че не е имало много смисъл.
— Да… той ми заши раната на крака. Стана бързо. Каза, че до утре ще зарасне. Направи и някои заклинания. А ти как си? Поуспокои ли се вече?
— Какво говориш — каза Шел, — ще трябва да мине поне седмица. Мразя сраженията.
Ала го изгледа учудена.
— Ще трябва да си… Участвал си в твърде много битки. Искаш ли да ти докладвам каква е равносметката?
— Да.
— От нашите сили: сто деветдесет и шест убити, триста и четиридесет ранени, дванадесет от тях в критично състояние. От тези на Делмънд: две хиляди и четиринадесет убити, сто и шестдесет ранени, четиридесет, от които тежко.
Шел тихо подсвирна. Новината за този красноречив успех щеше да се разпространи. Това можеше да охлади за известно време ентусиазма на някои жадни за земи и битки обитатели на Южния континент на Сарксос. Няма да са малко и онези, които щяха да си помислят, че стратегията му е била по-добра от тази на противника. Още повече щяха да бъдат тези, които щяха да си го обяснят с някакво чуло… Това също устройваше Шел.
— Има ли други пленници?
— Има тридесет пехотинци, които не са ранени. Благородниците, които не са ранени, са малко, може би десетина. Почти всички останали благородници са ранени или са загинали в битката. Всички, които не влязат в сметката, изглежда, са избягали, повечето на юг.
— Значи са се отправили обратно към градовете му. Какво им става на тези хора? Да не искат да бъдат избити от конницата?
Ала сви рамене. Тя не си падаше много по политиката. Нейният интерес беше главно към сраженията и яденето, въпреки че за Шел беше пълна загадка и повод за завист какво прави с калориите. За него беше достатъчно само да погледне баница с месо или печен глигански бут, за да напълнее.
— Нещо друго? — попита той.
— Може би ще искаш да хвърлиш поглед на съдържанието в обоза с багажа им — каза Ала, измъкна от туниката си парче пергамент и му го подаде.
Шел го погледна бегло, но докато четеше, челюстта му увисна.
— Какво е това по… Защо му е било нужно всичко това?
— Изглежда, че за тази вечер в Минсар е било предвидено голямо празненство — каза Ала и се протегна лениво, но лицето й доби свирепо изражение. — Скъпи дрехи, подбрани храни и богата плячка за победителите, както и унизяване на победените… обикновената история. Щяха да ни влачат с примки около вратовете, а хората щяха да ни замерват с говежди и свински кокали.
Шел изръмжа.
— Къде ли пък биха могли да ги намерят. Тук има само овце.
— Е, да, така е. Вместо прием в чест на победата и голямо напиване и вместо другите местни владетели да се почувстват твърде изнервени, сега Делмънд остана с пръст в устата, а ние пленихме обоза му.
Шел кимна в знак на съгласие, но продължи да чете изумен описанието на багажа.
— Но това е абсолютна глупост, да мъкнат със себе си тези неща… Не мога да повярвам, че е толкова наивен… сигурно крои нещо. Чудя се какво. С кого напоследък Делмънд си е имал работа, че да има изгода, ако го помислят за тъп или луд?