Тя помисли още известно време, а после тихо каза:
— Интервенция.
— Слушам.
— Виждаш ли този знак на господаря си?
— Да виждам го. С какво мога да ви помогна?
— Играчът на име Уейленд съществува ли реално, или е измислен?
— Искате да кажете дали е човек?
— Да.
— Да, играчът е човек.
— Хъм. Край на връзката — каза Мегън и мушна знака в джоба си. „Мразя, когато компютърът ми казва неща, които не искам да чуя“.
— Виждам, че стражите горе на стените са ни забелязали — обади се Лийф. — Виж тези арбалети.
— Може би затова са ни били нужни броните — отбеляза Мегън, когато стигнаха до началото на подвижния мост и застанаха в сянката, хвърлена от помещенията на стражата.
— Много е късно за връщане назад — отвърна Лийф прекалено безгрижно за човек, срещу когото са насочени толкова много оръжия.
— Не знам — обади се тихо Мегън, когато още войници наизскачаха от караулките и застанаха от другата страна на моста. — Струва ми се, че една късна закуска би ми се отразила добре.
Мегън се прехвърли от Сарксос в собственото си виртуално пространство и откри, че я чака куп електронна поща. Трябваше да свърши много неща, но в момента не й се занимаваше с тях. Прекалено много разочарования, прекалено много вълнения, прекалено много неща не станаха както искаше.
Излезе от персоналното си виртуално пространство, чувстваше се крайно изтощена… и така, сякаш я бяха били по цялото тяло с бейзболна бухалка. „Стрес“, каза си тя, стана от креслото и погледна часовника. Беше 5 и 16 минути сутринта. „Охо, не може да е чак толкова късно… не може, ама може“.
Мегън излезе от кабинета и отиде в кухнята, като охкаше на всяка крачка. Някой предвидливо беше сложил всичко, необходимо за приготвяне на чай, а също и един банан на масата.
Сигурно е татко, помисли си тя и леко се усмихна. „Бананите са добри за онези, които остават будни през цялата нощ“, обичаше да казва той. „Калият помага на мозъка да работи по-добре“. Сигурно беше наясно по въпроса, защото и той често работеше през цялата нощ.
Последиците от това, че беше пренебрегнала една „семейна нощ“, бяха по-малко, отколкото беше очаквала. Баща й очевидно беше разбрал, че става нещо важно. Явно беше говорил с майка й за него, не беше задавал въпроси на Мегън, което беше мило и типично за него. Но днес въпросите със сигурност нямаше да й се разминат. Щеше да се наложи да обясни какво става и това я изпълваше със страх. Знаете, че баща й сам щеше да се досети за това, което не беше казала на Уинтърс, и щеше да я накара да забрави за натирванията в Сарксос и да остави тази работа на Компютърната полиция. Ако й кажеше това, тя трябваше да се съобрази с него. Поне дотолкова Мегън зачиташе мнението му.
„И все пак“.
Тя сложи чайника на печката и включи нагревателя, обели банана, седна до кухненската маса и започна да яде замислена. Вече за десети път прехвърляше в главата си нишките в разследването, които следваха с Лийф. Но й беше трудно да мисли. Чувстваше се наистина уморена, а образът на смеещата се гръмогласно херцогиня Морн не слизаше от очите й.
На двамата с Лийф не им потрябваха чак брони при разговора с нея. Може би тук Фетик беше попрекалил малко в предупрежденията си. Но презрението, с което Морн се отнесе към идеята, че някой може да я натири, не се различаваше по нищо от това на Фетик. Тя беше на около седемдесет, дребна, слаба и жилава като кожата на стар ботуш, но същевременно изключително забавна. „Упорита е“, помисли си Мегън. Усети, че би искала, когато стане на седемдесет, да прилича на нея.
— Нека само се опитат — с тези думи Морн беше изразила отношението си по случая. Тя беше доволна, че компютърът й е на сигурно място, че животът й е добре защитен. Но дори и да не беше така, помисли си Мегън, Морн притежаваше безстрашието на човек, който считаше, че е изживял добре по-голямата част от живота си и не се страхува да излезе от играта в даден момент, ако така беше предопределила съдбата.
Мегън и Лийф си тръгнаха от Дървената къща, а в ушите им още кънтяха насмешливите упреци на старата госпожа срещу онези, които са имали дързостта да си пъхат носа в личните й работи. След това и двамата трябваше да излязат от Сарксос, защото им предстоеше да отидат на училище. И двамата бяха уморени до смърт, въпреки че не искаха да си го признаят.