— Имах дълъг ден — каза Мегън на Лийф, — но по-късно мога пак да се върна тук. — Нека знакът на Крис остане в мен. Става ли?
— Нямам нищо против — отвърна Лийф. Той й даде знака и изчезна.
Мегън виждаше, че е толкова уморен, колкото и тя, видът му беше съвсем измъчен.
Сега знакът стоеше на „бюрото“ във виртуалното й работно място. Точно приключваше с банана, когато чайникът започна да свири. Мегън бързо стана, дръпна го от печката и пак се замисли за знака. „Значи не е Лейтърън“. Все още не можеше да се примири с този факт. Просто нещата не се връзваха. Припомни си мисълта на Шерлок Холмс: „Елиминирай невъзможното и онова, което остане, е истина“. Или поне е възможно.
„Пет и половина. Не мога да повярвам, че съм била там цяла нощ, но…“ Тя повдигна вежди, въздъхна, наля си вряла вода в чашата с чая, а после отиде в малката баня до кухнята, намокри една кърпа за лице със студена вода и я сложи върху очите си. Студенината й подейства като шок, но й стана приятно.
Мегън задържа кърпата още известно време и се загледа в слабите светлинки, които играеха под клепачите й — доказателство за това колко уморени бяха очите й. После махна кърпата, остави я до мивката и отиде да си вземе чая. Седна, отпи внимателно и още веднъж започна да обмисля всичко отначало. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснала нещо, свързано с дневниците на сървъра. Според Лийф те бяха опитали всички възможности за проучване на този вид информация, а тя се прекланяше пред неговия опит в тази сфера. „Трябва да има нещо друго“, помисли си тя. „Нещо, което сме пропуснали…“ Но подсъзнателно мисълта за дневниците на сървъра не я напущаше. „Това е просто мозъчна преумора“, каза си след малко Мегън, отново отпи от чая и пак се изгори. „Приличам на плъх, когото пущат отново и отново в експериментална тръба, в която няма сирене“.
Така постъпваше и майка й, а тя й се присмиваше, когато оставяше ключовете си на едно място, а ги търсеше на съвсем друго и повтаряше това безброй пъти, макар да й беше съвсем ясно, че те не са там. „И аз съм като нея“.
Чаят изстина достатъчно, за да може да се пие. Мегън отпи още една глътка. „Гроги съм. Какво ще облека днес за училище? От дни не съм проверявала как стои въпросът с прането“. После тихо изруга, стана и се върна в кабинета. Отиде при бюрото и отмести встрани новата купчина книги. „Наръчникът за Лондон, 1875“ на Бедикър, „Гъбите по света“, „Вкусовете на Изтока“. „Сигурно тази вечер ще прави къри. Може да му сложи и гъби“. Тя седна в креслото и премина във виртуалното пространство. Пред нея се простираше жълто-кафявата повърхност на Рея, цялата покрита с току-що паднал синкав сняг от метан, а Сатурн висеше обагрен в златисто и безмълвен в студения мрак на Космоса.
„Какво ще правя с цялата тази електронна поща?“, запита се Мегън.
— Компютър, стол, моля. — Столът се появи. — Покажи ми пощата.
Във въздуха пред нея се появиха резюметата на петнайсет съобщения. Някои бяха неподвижни, други бавно се обръщаха, а трети вибрираха нагоре-надолу, което показваше, че са спешни. Повечето бяха точно такива, макар че като ги прочете, Мегън пак установи, че представите на другите хора за това, кое е спешно и кое не, не се покриват с нейните. Имаше още две съобщения от Кери Хендерсън, която наистина, ама наистина искаше от нея да направи нещо, което Мегън дори не си даде труд да изслуша докрай. Следваше още едно ненужно предупреждение за предстоящите й тестове САТ. Друг пък се опитваше да привлече абонати за новата виртуална информационна служба и в един ъгъл на пространството пред нея започна шумна реклама на това, което те съдържаха. Тя видя изпълнено с дим пространство, трасирано от лъчите на бойни лазери, след това борба с пожари в някакъв затънтен край на Африка. Прииска й се да удари изпращача с чук по главата. Вместо това Мегън просто каза на компютъра да прекъсне рекламата и продължи да преглежда купчината съобщения. Имаше няколко неосъществени опита за директен разговор. По принцип тя отказваше да разговаря, докато беше в Сарксос. „Дж. Симпсън? Кой пък е този?“ Мегън поклати глава. Човек понякога получава поръчки за разговор от хора, които никога не е виждал и не е чувал. Сигурно ще е някой, когото беше срещнала в играта. Отвори файла, за да види дали обаждащият се не беше оставил някакво съобщение, но там пишеше само, че съобщение не е оставено и че разговорът е отказан. „Е, добре“, помисли си Мегън. Както обичаше да казва майка й, ако е важно, ще ти се обадят пак, ако не е, няма да те потърсят.