Той обаче не се помръдна и само кимна с глава.
— Трябва да се гордеете с дъщеря си — продължи Елбай, а племенницата й каза на Мегън: — Още ме е яд, че постъпих толкова глупаво, като не ви повярвах онази вечер. Ако го бях сторила, щях да спестя толкова неприятности.
— Играехте по правилата — успокои я Мегън. — Няма как, „Правилата се грижат сами за себе си“…
— Съвършено вярно — обади се Елбай. — Опитахте ли от сушито и омлетите? Много са хубави.
— Омлет ли? — заинтересува се бащата на Мегън, хвърли й одобрителен поглед и се отправи към бюфета.
Мегън го последва.
— Татко…
— Хъм.
— Какво пишеш сега?
Той се усмихна.
— Една история, свързана с търговията с подправки. Не се ли досети?
— Не е вярно. Сега го измисли!
— Разбира се, че си го измислих. Искам да ти отмъстя по някакъв начин. — Той се усмихна. — Виж какво, Мегън, доволен съм, че това, което направи в четвъртък вечерта, наистина беше важно. Иначе щяхме да разговаряме по друг начин. Обаче след този случай искам първо да ми казваш за нещата, които са толкова важни, че могат да те застрелят заради тях. Разбрахме ли се? — Той й хвърли поглед, изпълнен едновременно и с яд, и със загриженост, и тя не можеше да му се сърди.
— Ами, да. Добре, татко.
— Отлично. Когато завърша това, което пиша, ще ти дам да го прочетеш. Може би идната седмица. — Той й се усмихна. — Трябва да се научиш да бъдеш търпелива.
— Ще погледна в компютъра ти.
— Опитай се, де — той я погледна дяволито и отиде да се запознае с омлетите.
Мегън се отправи към мястото, където стоеше Лийф и гледаше през един прозорец.
— Искаш ли да се качим на кулата?
— Разбира се, всички вече я разгледаха.
Те се отправиха към асансьора. Когато той спря най-горе, вратата се отвори към малка кръгла стая, над която беше островърхият покрив на кулата. На запад се виждаха последните лъчи на залязващото слънце. На изток, над Сарксос, изгряваше пълната луна. В това време от едната й страна се появи втората луна и се отправи плавно покрай първата, нагоре към небето. В далечината лунната светлина осветяваше снега по североизточните планини, а над тях звездите започнаха да припламват като фойерверки.
Отдолу се чу охкане и ахкане.
— Хей — каза един глас, който идваше откъм стълбите. — Тези звезди са мои. Ако поискам, мога да ги изгася с едно духване, а после пак да ги запаля.
Далеч на изток се извиси някаква крилата сянка. Ставаше все по-голяма и по-голяма. Разрасна се до невероятни размери.
— Какво е това? — попита Мегън.
Лийф поклати глава и продължи да гледа изумен.
Огромната сянка се приближи още повече. Грамадните й черни криле приличаха на буреносни облаци в спускащата се нощ. Точно когато минаваше покрай кулата, тя спря за миг и ги погледна. Имаха чувството, че ги гледат прожекторите на космически кораб. Вятърът, който задуха от преминаването на сянката, приличаше на буря.
Чудовището разпери огромните си криле и ги размаха. Вятърът стана още по-силен, но след това стихна. Царят базилиск кацна върху върха на планината, на който бе построен Домът на Род, и се хвана здраво с нокти за една скала, прибирайки крила. За по-сигурно съществото уви дългата си опашка около скалата и наведе огромната си глава напред, загледано замислено с приличащите си на слънца очи в Мегън и Лийф.
Долу във водата се показа главата на морско чудовище с дълга шия и змиевидно тяло, което изрева заплашително срещу натрапника. От изненада и възхищение Лийф и Мегън не можеха да продумат и дума и само се споглеждаха.
— Добре дошли в моя свят, в който измамниците никога не могат да успеят — чуха те зад себе си гласа на Род.
„Не успяха този път“ — помисли си Мегън, но не каза нищо.