— Мисля, че би ми доставило голямо удоволствие да те пратя на вечна служба в робските мини на Орон, Господаря на Дългата смърт. Ето виж, този следобед той ми изпрати писмо, в което ме уведоми, че с удоволствие ще те приеме.
Шел се пресегна през масата и побутна с върха на ножа си димящия пергамент, като мислено му се прииска мастилото, с което беше изписан, да престане да пуши. Получи се точно обратното и той се уплаши, че посланието ще подпали нещо ценно по масата.
— Това не е предложение за откуп, а оферта да те купи. Във Виртуалния доминион Сарксос има поне двеста генерали, лордове и графини, както и по-дребни благородници, които горещо биха ми препоръчали да приема предложението. Обаче аз не обичам много робството. Моят интендант ме посъветва, че ще е много по-добре да ти отнема всичко ценно и да те пратя да просиш по пътищата, за да могат селяните, на които си изгорил нивите и си унищожил добитъка, да те замерят с фъшкии, когато минаваш.
Делмънд видимо потръпна.
— За теб ще е повече от полза да вземеш в плен армията ми, а мен и имуществото ми да върнеш у дома с подходящ ескорт.
— Какво каза? — Шел мушна пръст в ухото си и го завъртя. — Мога да се закълна, че те чух да твърдиш, че имаш армия. Онази жалка сбирщина от подобие на войници с бръснатите глави, която държим в ограденото с колове място за добитъка, онези двеста души със смъкнати задници, без коне и оръжие, тази ли армия имаш предвид? Ох…
За Делмънд отдавна се говореше, че няма чувство за хумор. Сега Шел се увери, че е така.
— Не тази армия — побърза да каже Делмънд. — Другата ми армия.
Шел гръмогласно се засмя.
— Извинявай — каза той. — Ако имаш армия някъде другаде, в което се съмнявам, тя вече не е твоя. Не и след като се разпространи новината за това, което се случи този следобед.
Той много се надяваше да е така. Беше доста вероятно Делмънд да има и друга войска… но днес Шел не бе склонен да приеме подобна възможност.
— Дори и да имаш друга армия, за какво ми е притрябвала, като имам предвид от какво качество са войниците ти? Ако „качество“ е най-подходящата дума.
— Тогава земя.
Шел въздъхна.
— Не ми трябват земите ти. — „Всъщност не е точно така“, помисли си той, но сега не беше моментът да обсъжда личните си амбиции с Делмънд. Днешната битка беше част от дълга поредица начинания, обсъждани с двама генерали от Сарксос, на които Шел имаше доверие… е, дотолкова, доколкото човек можеше да има доверие на някого от играчите в Сарксос. Обикновено то не беше много голямо. Ако нещата се развиеха добре, през следващите няколко месеца Шел щеше да вземе със сила земите на Делмънд и всички в Сарксос, включително и хората, които ги населяваха, щяха на драго сърце да приемат промяната. Сега обаче Шел каза: — Не, благодаря. Интересува ме много повече преносимото ти имущество, което ти заслужаваш да загубиш. Не мога да си обясня защо носиш със себе си тези боклуци, освен, разбира се, с това, че си доста разглезен, за да ядеш обикновената войнишка храна като всички останали. Половин акър брокат за палатка, половин тон златни съдове за храна, дузина брони за официални случаи и цяла бригада танцьорки.
— Не можеш да ми отнемеш тези неща! От незапомнени времена те са част от покъщнината ми…
— Делмънд, аз вече ги взех. Днес ти загуби битката. Не си ли го забелязал? Освен това си откраднал девет десети от всичкото това имущество преди година и половина от Елансис от Ширхолц. Ти превзе замъка й, когато там беше само нейният малък брат, младият Лендгрейв, с недостатъчни сили да го защитава. Много долно от твоя страна, Делмънд, да откраднеш семейните сребърни прибори от деветгодишно момче. Не се учудвам, че не си оставил всичко това вкъщи. Страхуваш се някой да не постъпи по същия начин като теб. Този път обаче не си си направил добре сметката, защото сега всичко това е военна плячка, тъй като е била завладяна честно и открито на бойното поле. Ако я беше оставил в дома си, никой нямаше да я докосне. Но Елансис много ще се зарадва, ако й бъде върнато Окото на Аргон. Това значи в нивите на Ширхолц отново да поникне нещо през тази година, а Талерн да има двама силни съюзници, които от изненада ще повдигнат вежди дълги от тук до Морето на залеза. Това също си го заслужил. Не мога да повярвам, че си дръзнал да откраднеш такова нещо. На всички е известно, че Тъмночервеният смарагд носи разорение на всекиго, който се докосне до него, освен на господарите на замъка Лендгрейв. Не ми казвай, че майка ти те е подучила да сториш и това.