— Хубава къща имаш — каза Нордоф, като се огледа из стаята, по чиито стени бяха накачени разнообразни старомодни графики. Компютърът-мелез бе оставен на бюрото. Старата машина „Оливети“ на Ричард бе дръпната временно върху един от шкафовете.
— Върши ми работа — каза Ричард. Той кимна към компютъра. — Вярваш ли, че това нещо работи? Джон беше само на четиринадесет години.
— Изглежда странно, нали?
— Наистина така изглежда — съгласи се Ричард.
Нордоф се засмя.
— Вие въобще нямате представа какво представлява това нещо — каза той. — Погледнах от задната страна на монитора. На някои от кабелите има печат IBM, а на други — „Радио Шак“. Вътре има почти цял телефон „Уестърн Илектрик“. А ако искаш вярвай, вътре има и малко моторче от детски конструктор. — Той отпи от бирата си и каза сякаш на себе си: — Петнадесет. Едва бе навършил петнадесет. Два дни преди катастрофата. — Той спря и пак повтори, без да откъсва поглед от бирата си. — Петнадесет. — Не го каза много високо.
— Моторче от детски конструктор? — Ричард премигна към стареца.
— Точно така. Електромоторче от детски конструктор. — Джон имаше такова откакто бе на… може би на шест години. Една година му го подарих за Коледа. Още тогава беше луд по разни машинарийки. Всякакви машинарийки го радваха, а тази малка кутийка с електромоторчето направо го хвърли във възторг. Пази я цели десет години. Малко деца могат да го направят господин Хагстръм.
— Не — каза Ричард, спомняйки си за кутиите с играчки на Сет, които бе влачил през годините — захвърлени, забравени, умишлено натрошени. Той погледна към компютъра. — Значи, тогава, не работи.
— Не бих се заклел в това, ако не го опитате, — каза Нордоф. — Това дете бе почти гений по електриките.
— Е това е малко преувеличено, струва ми се. Зная, че беше бог на машинарийките и спечели награда на Щатския Панаир на изобретенията, когато беше в шести клас…
— Състезавайки се с деца, които бяха много по-големи от него… някои дори завършваха гимназия — каза Нордоф. — Поне майка му каза така.
— Истина е. Ние всички много се гордеехме с него. — Това не беше съвсем истина. Ричард се бе гордял, и майката на Джон се бе гордяла, но бащата на момчето пет пари не даваше. — Но едно е панаир на изобретенията, а съвсем друго да си сглобиш свой собствен компютър… той вдигна рамене.
Нордоф остави бирата си.
— В петдесетте години имало едно момче — каза той, — което бе построило устройство за разбиване на атоми от две консерви от супа и електрочасти за пет долара. Джон ми го каза. Освен това той ми каза, че имало едно момче в някакъв забутан град в Ню Мексико, което открило тахионите — отрицателни частици, за които се смята, че пътуват назад във времето — през 1954. Едно момче в Уотърбъри, Кънектикът, на единадесет години, което направило бомба от целулоида, изстърган от гърба на тесте карти. С тази бомба вдигнало във въздуха една празна барака за кучета. Децата понякога са много странни. Особено свръх интелигентните. Направо да не повярва човек.
— Може. Може би е трудно да се повярва.
— И на всичко отгоре, той беше много добро момче.
— Вие го обичахте, нали?
— Господин Хагстръм — каза Нордоф, — много го обичах. Той беше едно истински свястно момче.
Ричард си помисли колко странно беше това — брат му, който винаги е бил пълно лайно, от шестгодишен, се беше сдобил със свястна жена и свестен, умен син. Той самият, който винаги се бе опитвал да бъде внимателен и добър (каквото и да означаваше „добър“ в този шантав свят), се бе оженил за Лина, която се бе превърнала в тиха, дебела жена, и от нея се бе сдобил със Сет. Той гледаше умореното, честно лице на Нордоф и се улови, че се чуди как се бе случило това и до каква степен бе негова собствена вина, естествен резултат от неговата собствена тиха слабост.
— Да — каза Ричард. — Такова момче беше, наистина.
— Няма да се учудя, ако проработи — каза Нордоф. — Въобще няма да се учудя.
След като Нордоф си отиде, Ричард Хагстръм постави щепсела на компютъра в контакта и го включи. Последва бръмчене и той изчака да види, дали буквите IBM ще се появят на екрана. Не се появиха. Вместо тях, зловещи, като глас от гроба, от тъмнината, като зелени духове се появиха думите: ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ЧИЧО РИЧАРД! ДЖОН.