Вятърът връхлетя със сила и той изведнъж усети остър спазъм в стомаха, който го накара да се превие на две. Едва си поемаше дъх.
Когато спазъмът премина, той влезе в къщата.
Първото нещо, което забеляза, бе, че прокъсаните кецове на Сет — той имаше четири чифта и отказваше да ги изхвърли — бяха изчезнали от антрето. Той отиде до парапета на стълбата и прокара ръка по част от него. На десет годишна възраст (достатъчно голям, за да разбира какво прави, но Лина не бе позволила на Ричард да го докосне, въпреки това), Сет бе изрязал инициалите си дълбоко в дървото на парапета, дърво, над което Ричард се бе трудил почти цяло едно лято. Бе го шкуркал, заглаждал и лакирал, но следата от тези инициали бе останала завинаги.
Сега те бяха изчезнали.
На горния етаж. Стаята на Сет. Бе подредена и чиста, като стая, в която никой не живее, суха и безлична. Съвсем спокойно на дръжката й можеше да има надпис „Стая за гости“.
На долния етаж. Тук Ричард се забави най-много. Навитите жици бяха изчезнали. Бяха изчезнали и усилвателите и микрофоните, разхвърляните части от магнетофон, които Сет все щеше да „оправи“ също бяха изчезнали (той нямаше сръчните ръце на Джон, нито пък неговата концентрация). Вместо това стаята носеше дълбокия (и не особено приятен) печат от присъствието на Лина — тежки, претрупани мебели и сладникави, плюшени ковьори (единият изобразяваше Тайната вечеря и на него Христос приличаше на Уейн Нютън, а другият показваше елен на фона на залез в Аляска), един крещящ килим, ярък като артериална кръв. Нямаше ни най-малък намек, че момче на име Сет Хагстръм някога е живяло в тази стая. Тази стая или пък някоя друга стая в къщата.
Ричард продължаваше да стои до стълбата и да се оглежда, когато чу, че на алеята спря кола.
Лина, помисли си той, и усети как у него се надига почти лудо чувство на вина. Това е Лина, върнала се е от бингото и какво ли ще каже като види, че Сет е изчезнал? Какво… какво…
Убиец? чу я той да вика. Ти си убил моето момче!
Но той не беше го убил.
— Аз го ИЗТРИХ — измърмори той и се качи горе, за да я посрещне в кухнята.
Лина бе по-дебела.
Той бе изпратил на бинго една жена, тежаща около осемдесет килограма. Жената, която се върна вкъщи тежеше поне сто и четиридесет килограма, може би дори повече, тя трябваше да се обърне леко встрани, за да мине през задната врата. Слонски хълбоци и бедра се тресяха напред-назад под полиестерните панталони с цвят на презрели зелени маслини. Кожата й, която бе просто жълтеникава преди три часа, сега беше бледа и болнава. Въпреки че не беше лекар, Ричард си помисли, че може ясно да различи по кожата й признаците на сериозно повреден черен дроб или начален стадий на проблеми със сърцето. Очите й, под натежалите клепачи, го изгледаха с твърдо, нетрепващо презрение.
Тя носеше в отпуснатата си ръка замръзналия труп на огромна пуйка. Тя се въртеше и мяташе в целофанената си опаковка като тялото на странен самоубиец.
— Какво си зяпнал такъв, Ричард? — попита тя.
Тебе, Лина. Тебе съм зяпнал. Защото така изглеждаш ти в един свят, в който нямаме деца. Така изглеждаш ти в един свят, в който няма обект на твоята любов — колкото и отровна да е тя. Ето как изглежда Лина в един свят, в който всичко само влиза и нищо не излиза. Тебе, Лина. Тебе зяпам. Тебе.
— Тази птица, Лина — успя да каже той най-накрая. — Дявол до го вземе, това е една от най-големите пуйки, които някога съм виждал.
— Е, недей да стоиш и да зяпаш, идиот такъв! Ела да ми помогнеш!
Той взе пуйката и я сложи на плота, усещайки как тя излъчва вълни мрачен хлад. Звукът беше като от дърво.
— Не там! — извика тя ядосано и махна с ръка към килера. — Тук няма да се побере. Постави я във фризера.
— Извинявай — измърмори той. Досега не бяха имали фризер. Поне не в оня свят, в който съществуваше Сет.
Той занесе пуйката в килера, където един дълъг фризер „Амана“ стоеше под белите флуоресцентни лампи, като студен бял ковчег. Той го сложи при криогенно запазените трупове на други зверове и птици. Лина бе извадила опаковката с бисквити с фъстъчено масло и ги ядеше методично, една след друга.
— Това бинго бе за Деня на Благодарността — каза тя. — Проведохме го тази седмица, защото следващата седмица отец Филипс ще постъпва в болница да си оперира жлъчката. Аз спечелих голямата награда. — Тя се усмихна. Смес от шоколад и фъстъчено масло капна и протече по брадата й.
— Лина — каза той, — съжаляваш ли, че нямаме деца?
Тя го погледна така, сякаш той е напълно превъртял.
— За бога, за какво ми е някаква маймуна? — попита тя. Тя прибра опаковката, намалена наполовина, обратно в шкафа.