Спуснала се към вратата. Дърпа, блъска — тя не се отваря. Спомнило си момичето думите на бабата: пантите с масълце намазало и вратата сама се отворила. Но щом се показало на двора, върху него връхлетели Йомините черни птици. Загракали грозно, зашибали с криле момичето по главата, още малко ще му изкълват очите. То им подхвърлило шепата бупгурец, както бабата го била научила. Птиците се спуснали да кълват и го оставили на мира.
А старата вещица вече си наточила зъбите; те станали като ножове остри, като игли бодливи. Излязла от килера и извикала:
— Ей сега ще те изям!
Погледнала тук-там — няма я девойката. Спуснала се към вратата и заудряла с юмрук:
— Ах, ти! Защо пусна девойката да излезе?
Вратата отвърнала:
— Защо да я задържа? Четиридесет години вече ти служа, а ти дори не ме погледна. Пък момичето ми намаза пантите с масълце и така ми олекна, че мога и да запея.
Йома изтичала на двора и започнала да хвърля камъни по черните птици.
— Ах, вие! Защо оставихте девойката да избяга? Защо не и изкълвахте очите?
Черните птици отвърнали:
— Ето вече четиридесет години ти служим, а не можахме дори трошичка от трапезата ти да клъвнем. Пък момичето ни даде булгурец.
Без повече да се мае, рошавата Йома седнала в чутурата, шибнала я с черяслото и се втурнала да догони момичето.
Чутур-бутур, чутур-бутур — загърмяла чутурата по камънака и ето — Йома почти настигнала момичето. Тогава то се сетило за думите на добрата бабичка, метнало през лявото рамо гребенчето и рекло:
И мигом зад гърба на момичето и пред носа на рошавата Йома се извишила до облаците неизбродна, гъста гора. Йома се залутала из драките. Търсила тук, търсила там — никъде не намерила пътечка, само си издрала лицето и си скъсала дрехите. Върнала се в къщи, взела своята брадва-самосечка и хайде назад! Пуснала брадвата да сече гората и да проправя пътека.
Брадвата-самосечка проправила пътека.
А вещицата какво да прави с тая тежка брадва? Да я мъкне със себе си, няма да може да стигне момичето. Пъхнала я в една хралупа и понечила да се качи в чутурата, но горските птици закрещели:
Върнала се вещицата и оставила у дома си брадвата, па яхнала пак чутурата и препуснала по пътечката: чутур-бутур, чутур-бутур! …
Минала вече гората и а-ха да настигне момичето. А то метнало през рамо бруса и рекло:
И мигом зад гърба на момичето и пред носа на злата вещица се вдигнала каменна и непристъпна планина, както то поискало. Задраскала Йома скалите — ноктите си изпочупила. Видяла, че не може да мине през планината. За трети път се върнала и взела своя чук-самочук. Яхнала чутурата: чутур-бутур, чутур-бутур — дошла до каменната планина, пуснала чука.
Чук-трак, чук-трак! — полетели на всички страни камъни. Вдигнал се прах до небето. Чукът-самочук проправил път. А какво да стори вещицата с него? Да го мъкне — няма да може да настигне момичето. Скрила го в една пещера. Тъкмо се качила на чутурата, горските птички пак закрещели:
За четвърти път се върнала вещицата. Оставила чука и пак препуснала с чутурата. Доближила се до момичето и а-ха — да го хване за плитките. Но то метнало през глава кошничката със смола и рекло:
Девойката объркала магическите думи. И ето че двете се намерили насред една широка река, в която вместо вода течала смола. Залепили се в смолата и не могли да мръднат ни напред, ни назад.
Стояли така, стояли, по едно време над тях се завъртяла една врана. Момичето и се примолило:
Тая вранка чернокрила имала добро сърце. Смилила се над момичето и тозчас отлетяла при старците. Кацнала на прозорчето и загракала: