След лекцията се състояха оживени, весели разисквания.
Известният датски полярен изследовател Петер Фройхен, висок, едър мъж, стана и скептично поклати грамадната си брада. Нямал вяра на такива модни патенти. При една от своите експедиции в Гренландия самият той употребил гумена лодка и чувал-палатка вместо ескимоския каяк и иглу и това едва не му струвало живота. Първо, насмалко щял да умре от премръзване в една снежна буря, тъй като ципът, с който се затваряла палатката, бил така замръзнал, че изобщо не можал да влезе в нея. А след това, като отишъл да лови риба, куката се закачила в надутата гумена лодка, пробила я и лодката потънала под него като парцал. Той и неговият другар ескимос едва се спасили на един каяк, който им се притекъл на помощ. Фройхен беше убеден, че и най-способният съвременен изобретател не може да измисли в лабораторията си нещо по-добро от онова, което хилядолетният опит е научил ескимосите да употребяват в родината си.
Разискването завърши с неочаквано предложение от страна на полковник Хескин. Членовете на клуба могат при следващите си експедиции да си изберат каквото пожелаят от новите изобретения, които беше демонстрирал, при едно-единствено условие: когато се завърнат, да съобщят в лабораторията му мнението си за тях.
Това беше всичко.
Същата вечер напуснах последен клуба. Трябваше да прегледам и най-малката подробност на тази нова-новеничка екипировка, която тъй неочаквано попадна в ръцете ми и беше на мое разположение, стига само да поискам. Точно от това се нуждаех — съоръжения, с които бихме могли да се спасим, ако салът против очакванията ми се разпадне и наоколо няма други салове.
На следната сутрин, когато закусвах в моряшкия дом, а мислите ми все още бяха заети с екипировката, един добре облечен млад мъж с атлетично телосложение донесе подноса със закуската си и седна на моята маса. Заговорихме и се оказа, че и той не е моряк, а инженер от Трондхайм, дошъл в Америка да закупи машинни части и да добие практика в техниката на хладилното дело. Живеел недалеч и често се хранел в моряшкия дом, защото там готвели хубаво, по норвежки. Попита ме с какво се занимавам и аз накратко му разказах плановете си. Споменах, че ако до края на седмицата не получа положителен отговор за ръкописа си, ще почна усилено да организирам експедицията със сал. Събеседникът ми не говореше много, но слушаше с голям интерес.
Четири дни по-късно пак се срещнахме в същата столова:
— Какво реши? Ще пътуваш ли или не? — попита той.
— Да — казах, — ще пътувам.
— Кога?
— Колкото може по-скоро. Ако продължавам да се бавя, бурите ще нахлуят от Антарктика и на островите ще настъпи сезонът на ураганите. След няколко месеца трябва да тръгна от Перу, но най-напред трябва да намеря пари и да организирам всичко.
— Колко души ще вземеш?
— Мислех да бъдем общо шестима, за да има разнообразна компания на сала, а в същото време числото е удобно за четиричасово дежурство на кърмилото в денонощието.
Той помълча няколко мига, сякаш предъвкваше някаква мисъл, а след това заяви поривисто:
— Дявол да го вземе, как искам да дойда и аз! Мога да се заема с технически измервания и опити. Разбира се, ти ще трябва да подкрепиш изследванията си с точни измервания на ветровете, теченията и вълните. Не забравяй, че ще пресечеш огромни морски пространства, които всъщност са почти непознати, защото са далеч от всички морски пътища. Една експедиция като твоята може да направи интересни хидрографски и метеорологически наблюдения. Добре бих могъл да използувам познанията си по термодинамика.
Не знаех нищо за този човек освен това, което може да каже едно открито лице. А понякога то може да каже много.
— Добре — казах, — ще тръгнем заедно.
Човекът се казваше Херман Вацингер и беше също такъв сухоземен плъх като мене.
Няколко дни по-късно заведох Херман като мой гост в Клуба на изследователите. Там се сблъскахме с полярния изследовател Петер Фройхен. Фройхен притежава благословеното качество винаги да изпъква в тълпата. Голям като врата на хамбар и с настръхнала брада, той прилича на пратеник от откритата тундра. Някаква особена атмосфера се излъчва от него — като че винаги води мечка подире си.