Точно тогава във Вашингтон пристигна нов помощник на норвежкия военен аташе. Във Финмарк бях служил като помощник-командир на неговата дружина и знаех, че е пламенен човек, който се залавя с упорита енергия да разреши всяка поставена му задача. Бьорн Рьорхолд беше от онези жизнени хора, които се чувствуват просто загубени, когато привършат някоя трудна работа и нямат друга, с която веднага да се заловят.
Посветих го писмено в нашето положение и го помолих да използува нюха си, за да издири някаква връзка с главния интендант на американската армия. Имаше изгледи лабораторията им да прави опити с нови походни дажби, които ние можехме да изпробваме, както щяхме да изпробваме екипировката на лабораторията на въздушните сили.
Два дни по-късно Бьорн се обади по телефона от Вашингтон. Успял да се свърже с Отдела за връзки с чужбина при Американското военно министерство и оттам отговорили, че искат да знаят точно за какво се отнася.
Херман и аз заминахме с първия влак за Вашингтон. Намерихме Бьорн в канцеларията му във военното представителство.
— Мисля, че ще се уреди — каза той. — Утре ще ни приемат в Отдела за връзки с чужбина, стига да получим подходящо писмо от полковника.
Полковникът беше Ото Мунте Каас, норвежкият военен аташе. Щом чу за какво се отнася, той прояви отзивчивост и на драго сърце се съгласи да ни даде подходящо препоръчително писмо.
Когато отидохме на другата сутрин да вземем писмото, той неочаквано стана и каза, че ще е най-добре да дойде с нас. С колата на полковника отидохме до Пентагона, където се помещава Военното министерство. Полковникът и Бьорн седяха отпред в най-елегантните си униформи, а Херман и аз бяхме отзад и поглеждахме през предното стъкло огромната сграда на Пентагона, която се извисяваше към небето сред равнината пред нас. В тази грамадна постройка с трийсет хиляди служители и повече от двадесет и пет километра коридори щеше да се състои предстоящата ни „салова конференция“ с военните големци. Хванах се за главата. Нито преди, нито след това малкият сал не се е струвал на Херман и на мен тъй безпомощно дребен.
След безкрайно странствуване из коридори и коридорчета стигнахме пред вратата на Отдела за връзки с чужбина и малко по-късно седяхме около кръгла махагонова маса, обкръжени от блестящи униформи. Председателствуваше самият началник на отдела.
Строгият широкоплещест офицер, който седеше важно на единия край на масата, отначало не можеше да разбере каква връзка може да има между Американското военно министерство и нашия дървен сал, но добре обмислените думи на полковника и благоприятният резултат от бурния кръстосан разпит, на който ни подложиха офицерите край масата, постепенно го привлякоха на наша страна и той прочете с интерес писмото от лабораторията на въздушните сили. След това стана и даде на щаба си кратка заповед да ни помогнат да минем по съответния канален ред. Когато вратата се затвори след него, един млад капитан от щаба ми пошепна на ухото:
— Обзалагам се, че ще получите каквото искате. Това чисто и просто прилича на малка военна операция и ще внесе известно разнообразие в мирновременното ни канцеларско всекидневие. Освен това представлява отличен случай да се изпитат системно екипировките.
Отделът за връзки с чужбина веднага ни уреди среща с полковник Луис от Опитната лаборатория на Главното интендантство и Херман и аз бяхме отведени дотам с кола.
Полковник Луис беше приветлив великан с телосложение на спортист. Незабавно свика ръководителите на опитите в различните области. Всички бяха приятелски разположени и веднага започнаха да ни предлагат количествата съоръжения, които искаха да изпитаме старателно. Те надминаха и най-смелите ни очаквания, когато почнаха да изреждат всичко, което можехме да пожелаем — от походни дажби до крем против изгаряне и непромокаеми спални чували. След това ни заведоха да обиколим складовете и да ги разгледаме. Вкусихме от специалните дажби в хубави опаковки, опитахме кибрит, който се пали дори и след като е бил потопен във вода, нови примуси и бидони за вода, гумени чували и специални обувки, кухненски принадлежности и ножове, които плават, и въобще всичко необходимо за една експедиция.
Погледнах Херман, Приличаше на послушно момченце, което минава с богатата си леля през сладкарница. Високият полковник вървеше напред и ни демонстрираше всички тия възхитителни неща, и, когато завършихме обиколката, чиновниците от щаба бяха записали точно какво ще ни бъде необходимо и по колко ще искаме от всяко нещо. Смятах борбата спечелена и изпитвах само едно желание: да се втурна в хотела, да заема хоризонтално положение и на тишина и спокойствие да обмисля всичко. Но тогава най-неочаквано дългият любезен полковник каза: