— Е, сега трябва да отидем да поговорим с шефа. Той ще реши дали може да ви дадем всичко това.
Усетих как сърцето ми се обърна. Значи трябваше да почнем с красноречието си отначало, а един бог знае що за човек ще е тоя „шеф“.
Оказа се, че шефът е дребен и извънредно мрачен. Седеше зад писалището си, а когато влязохме в канцеларията му, ни изгледа изпитателно с проницателните си сини очи. Покани ни да седнем.
— Е, какво искат тези господа? — запита той рязко полковник Луис, без да откъсва поглед от мен.
— О, само някои дреболии — побърза да отговори Луис и в общи черти обясни за какво сме дошли, а началникът му го слушаше търпеливо, без да помръдне.
— А какво може да ни дадат в замяна на това? — невъзмутимо попита той.
— Е — каза Луис примирително, — надяваме се да ни докладват за качествата на новите припаси и издръжливостта на някои от съоръженията ни, особено при тежки условия, при които ще ги използуват.
Извънредно мрачният шеф се облегна бавно и невъзмутимо на стола си, без да сваля поглед от мене. Почувствувах как потъвам в дълбокото кожено кресло, когато той каза студено:
— Съвсем не виждам какво биха могли да ни дадат в замяна.
В стаята настъпи гробна тишина. Полковник Луис подръпна яката си и никой от нас не продума.
— Но — добави внезапно шефът, а очите му заблестяха, — смелостта и изследователската жажда са също от значение. Полковник Луис, дайте им каквото искат!
На път към хотела седях в таксито, полуопиянен от възторг, когато Херман, който беше до мене, почна да се киска и смее.
— Да не си пиян? — попитах го уплашено.
— Не — изсмя се той, — но измислих, че в припасите, които получихме, са включени шестстотин осемдесет и четири консерви ананас. А това е най-любимият ми плод!
Когато шест души и един дървен сал с товар трябва да се съберат на едно място някъде по брега на Перу, нужно е да се свършат хиляди неща и повечето от тях едновременно. А ние разполагахме само с три месеца и нямахме вълшебната лампа на Аладин.
Върнахме се в Ню Йорк със самолет, с препоръчително писмо от Отдела за връзки с чужбина в джоба и се срещнахме с професор Бере от Колумбийския университет. Той беше председател на Комитета за географски проучвания при Военното министерство и благодарение на неговата намеса Херман получи най-сетне ценните инструменти и апарати, от които се нуждаеше за научните си измервания.
След това пак със самолет се върнахме във Вашингтон, за да се срещнем с адмирал Глоувър от Морския хидрографски институт. Старият, добродушен морски вълк свика всичките си офицери и като посочи картата на Тихия океан, която висеше на стената, каза:
— Тези млади господа искат да подобрят картите ни за теченията. Помогнете им!
Когато колелата се завъртяха още повече, английският полковник Лъмсдън уреди конференция в Британската военна мисия във Вашингтон, на която се разискваха бъдещите ни проблеми и изгледите ни за успех. Получихме множество добри съвети и избрани британски съоръжения, които пристигнаха със самолет от Англия, за да ги изпитаме при пътуването си със сала. Английският военен лекар живо се застъпваше за някакъв тайнствен прах против акули. Ако някоя акула станела прекалено дръзка, трябвало да посипем водата с малко от този прах и акулата веднага щяла да изчезне.
— Сър — попитах любезно, — можем ли да разчитаме на този прах?
— Е — отвърна англичанинът, като се усмихна, — точно това искаме да узнаем и ние.
Когато времето е ограничено и самолетът замества влака, а колата — краката, парите се топят като сняг на слънце, След като изразходвахме и парите от билета ми за връщане в Норвегия, отидохме да почукаме на вратата на приятелите, които ни финансираха, за да си оправим сметките. Там се сблъскахме с неочаквано разочарование. Финансовият ни шеф беше болен на легло, а докато не поемеше отново нещата в свои ръце, двамата му помощници не можеха да сторят нищо. Те държаха твърдо на финансовото ни споразумение, но засега им беше невъзможно да ни помогнат. Помолиха ни да отложим пътуването — молба, която беше съвсем безсмислена, тъй като не можехме вече да спрем многобройните колела, които се въртяха с пълна скорост. Сега ни оставаше само да вървим напред — късно беше да спрем или забавим хода на нещата. Нашите финансови приятели се съгласиха да разтурим сдружението, за да се развържат ръцете ни да действуваме бързо и самостоятелно без тях.
И ето ни на улицата с ръце в джобовете.
— Декември, януари, февруари — каза Херман.
— И в краен случай март — допълних аз, — но тогава на всяка цена трябва да тръгнем.
Ако всичко останало изглеждаше мрачно, то поне едно нещо ни беше напълно ясно. Пътуването ни имаше сериозна цел и не искахме да бъдем причислени към разните акробати, които се спущат с празни бъчви по Ниагара или седят в продължение на седемнадесет дни на върха на някой пилон.
— Никаква подкрепа от търговци на дъвка или кока-кола — каза Херман.
По този въпрос между нас цареше пълно единодушие.
Можехме да се сдобием с норвежки крони, но това не решаваше затрудненията от тази страна на Атлантическия океан. Можехме да поискаме субсидия, но кой ли би я отпуснал за някаква си спорна теория. Та нали именно затова предприемахме цяла експедиция. Скоро разбрахме, че нито вестникарски тръстове, нито частни лица ще се решат да вложат капитал в нещо, което не само те, но и всички застрахователни дружества смятаха за самоубийствено пътешествие, Но ако се върнехме живи и здрави, тогава работата щеше да е друга.
Изгледите ни бяха доста мрачни и в продължение на много дни не виждахме никакъв изход. Тогава на хоризонта отново се появи полковник Мунте Каас.
— Май имате неприятности, момчета — каза той. — Ето ви един чек като начало. Ще ми го изплатите, когато се върнете от островите в Южното море.
Няколко души последваха примера на полковника и скоро частният заем беше достатъчно голям, за да продължим работата си без помощта на посредници и други хора. Вече можехме да отлетим за Южна Америка и да почнем строежа на сала.
Древните перуански салове са били строени от балсово дърво, което в сухо състояние е по-леко от корк. Балсовото дърво расте и в Перу, но само от другата страна на Андите, и затова мореплавателите по времето на инките потегляли на север все покрай брега чак до Еквадор, където отсичали огромни балсови дървета до самия бряг на Тихия океан. Възнамерявахме да сторим същото.
Затрудненията на днешните пътешественици се различават от затрудненията по времето на инките. Сега имаме на разположение автомобили, самолети и пътнически бюра, но за да не бъде всичко прекалено лесно, създали сме нещо, наречено граница, където строги полицаи, украсени с месингови копчета, проверяват самоличността ви, малтретират багажа ви и ви затрупват с печатни формуляри, ако изобщо сте имали късмета да стигнете дотам. Поради страх от хората с месинговите копчета решихме, че не можем да пристигнем в Южна Америка със сандъци и куфари, пълни със странни предмети, да свалим шапки и на развален испански език учтиво да помолим да ни пуснат да влезем, за да потеглим нанякъде със сал. Тогава положително бихме се озовали в затвора.
— Трябва да имаме официална препоръка — каза Херман.
Единият ни приятел от разтурения триумвират беше кореспондент към Организацията на обединените нации и ни заведе там с кола. Дълбоко впечатление ни направи голямата заседателна зала с представителите на всички нации, които седяха един до друг на скамейките и мълчаливо слушаха речта на един чернокос руснак, застанал пред огромната карта на света, която красеше задната стена.
Нашият приятел, кореспондентът, успя в един спокоен миг да доведе един от делегатите на Перу, а по-късно и един от представителите на Еквадор. Потънали в дълбоко кожено канапе в преддверието, те с интерес изслушаха плана ни да прекосим Тихия океан, за да докажем теорията, че създателите на древната култура в собствената им родина първи са достигнали тихоокеанските острови, И двамата обещаха да уведомят правителствата си и да ни подкрепят, когато пристигнем в техните страни. Тригве Ли5, прекосявайки преддверието, чу, че сме негови сънародници, и дойде при нас; някой предложи и той да дойде с нас на сала. На него обаче му стигаха вълненията на суша. Заместник-секретарят на Организацията на обединените нации д-р Бенхамин Коен от Чили, доста известен любител археолог, ми даде писмо до президента на Перу, който бил негов личен приятел. В залата срещнахме също посланика на Норвегия Вилхелм фон Мунте аф Моргеншерне, който оттогава нататък оказваше на експедицията неоценима подкрепа.
Купихме си два билета и отлетяхме за Южна Америка. Когато четирите тежки мотора загърмяха един след друг, ние се отпуснахме в дълбоките кресла, капнали от умора. Изпитвахме неизказано чувство на облекчение от това, че първият етап от нашата програма е приключен и че вече отиваме към приключението.