На летището стоеше малък товарен самолет, с който можехме да отидем в Кито — столицата на тази чудновата страна, — чак горе в платото на Андите, на три хиляди метра височина над морското равнище. Преди да изчезнем в облаците, от време на време зървахме през пролуките между мебелите и сандъците, натоварени в самолета, зелените джунгли и блестящите реки. Когато отново излязохме от облаците, низините бяха скрити от безкрайно море развълнувана пара, а от мъглите пред нас към сияйното синьо небе се извисяваха сухи планински склонове и голи скали.
Самолетът се издигаше право нагоре по склоновете като по невидима зъбчата железница и към края на пътуването около нас се простираха блестящи снежни полета, макар че бяхме в екваториалната област. След това навлязохме между планините и се плъзнахме над едно високопланинско плато, покрито със сочна пролетна зеленина, на което кацнахме близо до най-необикновената столица в света.
По-голямата част от сто и петдесетте хиляди жители на Кито са чистокръвни планински индианци или метиси, защото Кито е бил столица на техните деди много преди Колумб и нашата раса да са познавали Америка. Градът има особен облик поради старинните манастири, в които се намират безценни съкровища на изкуството, и поради разкошните постройки от времето на испанското владичество, които стърчат над покривите на ниските индиански кирпичени къщурки. Криволичещите улички между кирпичените зидове образуват цял лабиринт. Тези улички гъмжаха от планински индианци, загърнати в пъстри наметала с червени шарки и с големи, домашно направени шапки. Някои от тях отиваха към пазара с натоварени магарета, а други, приклекнали край стените, дремеха на слънце. Няколко автомобила с богаташи от испанско потекло, облечени в тропически дрехи, се движеха на първа скорост и като свиреха непрестанно, едва успяваха да си пробият път из еднопосочните улички, пълни с дечурлига, магарета и босоноги индианци. Въздухът в това високопланинско плато беше тъй кристално чист, а околните планини сякаш се издигаха на самия край на улицата, което придаваше на града особен, нереален изглед.
Нашият приятел от транспортния самолет Хорхе, с прякор „Лудия пилот“, беше от стар испански род от Кито. Той ни настани в един старомоден хотел и тръгна ту сам, ту с нас да търси някакво превозно средство през планините и през джунглите до Киведо. Вечерта се срещнахме в едно старо испанско кафене и Хорхе преливаше от лоши новини: чисто и просто трябвало да си избием от главите мисълта да ходим в Киведо. Невъзможно било да се намерят както превозни средства, така и хора, които да ни прекарат през планините, а още по-малко долу през джунглите, където дъждовете били почнали: заседнем ли в калта, имало опасност да бъдем нападнати. Миналата година намерили десет американски нефтени инженери, убити с отровни стрели в Източен Еквадор. Все още имало горски индианци, които скитали съвсем голи из джунглите и ходели на лов с отровни стрели.
— Някои от тях са ловци на глави — каза Хорхе с приглушен глас, като видя, че Херман съвсем невъзмутимо си сипва още бифтек и червено вино.
— Мислите, че преувеличавам — продължи той тихо, — но въпреки че е строго забранено, все още съществуват хора, които се препитават с продажбата на сушени човешки глави. Невъзможно е да се упражни контрол над тази търговия и затова до ден-днешен индианците, които живеят в джунглите, режат главите на своите неприятели от съседните скитнически племена. Разбиват костите на черепа и ги изваждат, а празната кожа на главата напълват с нажежен пясък. От това кожата се свива и главата става по-малка от котешка, без да промени формата или чертите си. Такива сушени глави някога са били скъпоценни трофеи, а сега представляват рядка черноборсова стока. Посредници метиси ги доставят на закупчици от крайбрежието на баснословни цени.
Хорхе ни погледна тържествуващо. Дори не подозираше, че през деня един човек беше дръпнал Херман и мен в някакъв вход, където ни предложи две такива глави по хиляда сукра едната. В днешно време тези екземпляри често са фалшиви, направени от маймунски глави, но въпросните две бяха безспорно истински, от чистокръвни индианци и толкова естествени, че личаха всички черти на лицата им. Това бяха главите на мъж и жена, големи колкото портокали — жената беше много красива, въпреки че само миглите и буйните и черни коси имаха естествена дължина. Изтръпнах, като си спомних за тях. Но изказах съмнението си, че на запад от планините може да има ловци на глави.