— Не се знае — каза Хорхе мрачно. — А какво би казал, ако приятелят ти изчезне и главата му се появи на пазара в умален вид? Това се случи веднъж с един мой приятел — добави той и втренчи очи в мен.
— Разкажи! — рече Херман, като задъвка бифтека си по-бавно.
Внимателно оставих вилицата си настрана, а Хорхе почна да разказва своята история.
Някога живеел с жена си в едно селце далеч навътре в джунглите, където промивал злато и откупвал добива на други златотърсачи. По това време семейството имало приятел туземец, който редовно идвал със златото си и го продавал срещу стоки. Един ден приятелят им бил убит в джунглите. Хорхе издирил убиеца и го заплашил, че ще го застреля. Убиецът бил един от заподозрените в търговия със сушени човешки глави и Хорхе обещал да пощади живота му, ако веднага му предаде главата. Убиецът тозчас извадил главата на Хорхевия приятел. Била голяма колкото юмрук. Хорхе много се разстроил, като видял отново приятеля си, защото бил съвсем непроменен. Дълбоко развълнуван, занесъл малката глава в къщи на жена си. Тя припаднала, като я видяла, и затова Хорхе трябвало да скрие приятеля си в един куфар. Но в джунглите било толкова влажно, че по главата се образували цели кичури зелена плесен, поради което Хорхе от време на време я вадел и сушел на слънце. Закачал я на въжето за пране и тя си висяла и се полюлявала, а жена му припадала, колчем я зърнела. Но веднъж мишка прегризала куфара и ужасно поразила приятеля му. Хорхе много се наскърбил и тържествено погребал приятеля си в мъничка дупка край летището. Защото, заключи Хорхе, в края на краищата и той бил човешко същество.
— Благодаря за вечерята — казах.
Като се прибирахме в тъмнината, неприятно ми беше, че шапката на Херман е хлътнала дълбоко над ушите му. Но той я беше нахлупил само за да се запази от студения вятър, който духаше откъм планините.
На другия ден седяхме с нашия генерален консул Брюн и неговата съпруга под евкалиптовите дървета в тяхната обширна хасиенда6 извън града. Брюн смяташе, че няма опасност пътуването, което възнамерявахме да предприемем през джунглите до Киведо, да доведе до някаква драстична промяна в номера на шапките ни, но… точно в областите, които трябваше да прекосим, имало разбойници. Извади изрезки от местните вестници, които съобщаваха, че през сухия сезон щели да бъдат изпратени войски, за да изтребят всички „bandidos“, върлуващи в областите около Киведо. Да се отидело там сега, било абсолютна лудост и по никакъв начин не сме можели да намерим нито водачи, нито превозно средство. Докато говорехме, по пътя префуча джип от американската военна мисия и това ни наведе на нова мисъл. Придружени от генералния консул, отидохме в Американското посолство и бяхме приети лично от военния аташе — стегнат, жизнерадостен млад човек, облечен в лятна униформа и с ботуши за езда. Попита ни шеговито как сме се заблудили чак до върховете на Андите, когато местните вестници съобщили, че ще тръгваме по море на дървен сал.
Обяснихме му, че дърветата за сала все още стоят на корен в джунглите на Киведо, а ние сме тук навръх континента и не можем да се доберем до тях. Помолихме военния аташе да ни заеме или самолет с два парашута, или джип с шофьор, който познава добре страната.
Отначало военният аташе онемя от учудване пред нашата самонадеяност. След това съвсем отчаяно поклати глава и каза с усмивка: „Олрайт“ — тъй като не сме му предоставяли трета възможност, предпочитал втората.
На другата сутрин в пет и четвърт пред входа на хотела спря джип и един капитан от еквадорските инженерни войски доложи, че е на наше разположение. Заповядано му било да ни откара до Киведо дори и през най-голямата кал. Джипът беше пълен с бидони с бензин, защото по пътя, по който щяхме да минем, нямало нито бензиностанции, нито дори следи от други коли. Поради съобщенията за „bandidos“ новият ни приятел, капитан Агурто Алексис Алварес, беше въоръжен до зъби с ками и огнестрелно оръжие. Но ние бяхме пристигнали в страната с миролюбиви намерения, по сако и връзка, за да закупим с готови пари трупи долу край брега, и затова, като изключим купения набърже стар фотоапарат и здравите панталони каки, цялата ни екипировка в джипа се състоеше от една торба консерви. Освен това генералният консул ни беше принудил да вземем и неговия „парабел“ с голям запас патрони, за да унищожаваме всичко, което ни се изпречи на пътя. Джипът се понесе с шеметна скорост през празните тесни улички, в които призрачно бялата луна осветяваше варосаните кирпичени зидове, после излязохме в открито поле и с главозамайваща бързина потеглихме по хубав пясъчен път на юг през планинските вериги.