Хейердал си служи например твърде смело с материалите за Великденския остров, изложени отчасти в настоящата книга. В книгата си „Мореплавателите от слънчевия изгрев“, издадени в руски превод през 1950 г., полинезиецът етнограф Те Ранги Хироа идва до заключение, че културата на Великденския остров е тясно свързана с другите острови на Полинезия. „Дългоухите“, смятани от Хейердал за пришълци от Перу, са дошли от Маркизките острови, където са широко разпространени тежките украшения за уши. „Късоухите“ са пришълци от остров Мангарева, където жителите не си пробиват ушите. Жителите на Маркизките острови издигали в родината си огромни статуи и подпорни стени, каквито продължили да издигат и на Великденския остров. И останалите факти се обясняват също така просто, без да се свързват с културата на Перу.
Но за някои факти, доказващи действително сходство, трябва да се предположи, че в миналото е съществувал непосредствен контакт между жителите на Америка и Полинезия. Така например несъмнено е, че сладките картофи (патати или кумара) са пренесени от Америка в Полинезия преди околосветските пътувания на европейците, а някои предмети, открити при разкопки на стари селища в Южна Америка, сочат за връзка с Полинезия.
Поддръжниците на азиатската хипотеза отдавна предполагат, че полинезийците, които са необикновено смели мореплаватели, са могли да достигат с ладиите си до бреговете на Южна Америка. Полинезийците са извършили и продължават да извършват на ладиите си грамадни преходи между островите на Полинезия — чак до самите Хавайски острови на североизток и до Великденския остров на югоизток с радиус на плаване 2500 морски мили. Не много отдавна например петима братя от Великденския остров стигнали с обикновена рибарска ладия от своя остров до Таити (а това е повече от разстоянието между Великденския остров и Южна Америка, което е 2030 мили) и се върнали обратно. Сега, след експедицията на Хейердал, може да се смята за доказано, че и отделни групи перуанци са могли да стигнат на салове до Полинезия.
Въпреки експедицията на Хейердал и появата на книгата му хипотезата за азиатския произход на полинезийците си остава както и досега най-обоснована.
Но Хейердал е събрал много нови факти за потвърждаване „американската“ хипотеза и на бъдещите изследователи остава да решат колко голям дял има американският елемент в съдбата на този народ.
Пътешествието на Хейердал трябва да се смята за едно от най-забележителните и смели научни начинания в наше време, а книгата му — най-увлекателен разказ за това пътешествие. Ненапразно в продължение на шест години — от появата на първото норвежко издание в 1948 година до средата на 1954 година — книгата на Хейердал е била издадена в чужбина в много издания с общ тираж два и половина милиона — нечуван и немислим досега тираж в капиталистическия свят на книга за научна експедиция.
С. В. Обручев
член-кореспондент на Академията
на науките на СССР, 1956 г.
ПЪРВА ГЛАВА
ЕДНА ТЕОРИЯ
Поглед към миналото. Старецът от Фатухива. Вятър и течение. Издирвания за Тики. Кои са първите заселници на Полинезия? Загадката на Южното море.2 Теории и факти. Легендата за Кон-Тики и бялата раса. Войната.
Понякога човек изпада в странно положение. Всичко става постепенно, съвсем естествено и когато вече няма връщане, току изведнъж почваш да се чудиш и питаш как за бога се стигна дотам.
Ако например тръгнеш по море на дървен сал с един зелен папагал и петима другари, то неизбежно, рано или късно, ще се събудиш някой ден в открито море, може би малко по-отпочинал от обикновено, и ще почнеш да размишляваш как е станало всичко това.
В едно такова утро седях и пишех в овлажнения от роса корабен дневник.
„17 май. Развълнувано море. Попътен вятър. Днес аз съм готвач и намерих седем летящи риби на палубата, една сепия на покрива на кабината и една непозната риба в спалния чувал на Торстейн…“
Тук моливът ми спря и у мен се прокрадна пак същата мисъл: какъв странен Седемнадесети май3 и изобщо какъв необикновен живот — небе и море. Как започна всичко това?
Обърнех ли се наляво, пред мен се откриваше необятният син океан със съскащи край нас вълни, които безспирно преследваха вечно отдалечаващия се хоризонт. Обърнех ли се надясно, виждах вътрешността на сенчеста кабина, в която един брадясал индивид лежеше по гръб на пода и четеше Гьоте; пръстите на босите му крака бяха внимателно втъкнати между бамбуковите пръчки на ниския покрив на жалката кабинка — нашия общ дом.