Привечер дъждът спря за известно време и ние отидохме да се поразходим под мангровите дървета. Дон Фредерико отглеждаше всички видове диви орхидеи, каквито има по света; вместо в саксии те растяха в черупки от кокосови орехи, закачени по клоните на дърветата. За разлика от изкуствено отглежданите орхидеи тези редки растения излъчваха прекрасно ухание и Херман се наведе да помирише едно от тях. Внезапно нещо дълго, тънко и лъскаво, подобно на змиорка, изскочи от листата над него. Анхело замахна светкавично с камшика си и на земята падна сгърчена змия. Само след миг вратът й бе притиснат към земята с разклонена пръчка и главата й смачкана.
— Mortal!7 — каза Анхело и разкри двата и криви отровни зъба, за да ни обясни какво иска да каже.
Стори ни се, че от всички страни ни дебнат отровни змии, и ние се втурнахме към къщата, като отнесохме жертвата на Анхело, безжизнено провиснала на една пръчка. Там Херман седна да одере кожата на зеленото чудовище, а дон Фредерико ни разказа невероятни истории за отровни змии и за змии боа с диаметър колкото чиния. Внезапно забелязахме на стената сенките на два огромни скорпиона, големи колкото морски раци. Те се нахвърляха един връз друг и с вкопчени клещи се бореха на живот и смърт. Задните части на телата им се извиваха нагоре, а кривото отровно жило на края на опашките им бе готово да нанесе смъртния удар. Това беше отвратителна гледка и едва когато помръднахме газената лампа, видяхме, че тя е увеличила неестествено сянката на два твърде обикновени скорпиона, които се бореха на ръба на скрина.
— Оставете ги — каза дон Фредерико и се засмя. — Единият ще убие другия, а този, който остане, ни е нужен, за да лови хлебарките. Трябва само да загръщате добре мрежите за комари около леглата и да изтърсвате дрехите си, преди да ги облечете. Тогава можете да бъдете спокойни. Мене много пъти са ме хапали скорпиони и ето, още не съм умрял — добави старецът усмихнато.
Спах добре и само когато някой гущер или прилеп изцъркваше или изшумоляваше много близо до възглавницата ми, се събуждах и се замислях за отровните гадини.
На другата сутрин станахме рано, за да отидем да търсим балсови дървета.
— Я да си изтърсим дрехите — каза Агурто и докато издума, от ръкава на ризата му падна скорпион, който бързо се скри в една цепнатина на пода.
Малко след изгрев слънце дон Фредерико изпрати по всички посоки своите хора на коне, за да търсят край пътеките леснодостъпни балсови дървета. А ние — дон Фредерико, Херман и аз — скоро си проправихме път до едно открито място, където растеше грамадно старо дърво, известно на дон Фредерико отпреди. То се издигаше високо над околните дървета, а дънерът му беше около метър в диаметър. По полинезийски обичай кръстихме дървото, преди да се докоснем до него. Нарекохме го „Ку“, на името на едно полинезийско божество от американски произход. После замахнахме със секирата и я забихме така силно в балсовото дърво, че ударът отекна в гората. Но да се сече сочно балсово дърво, е все едно да се сече корк с тъпа брадва. Секирата просто отскачаше и не след дълго Херман трябваше да ме смени. Брадвата минаваше от ръка на ръка и треските хвърчаха, а от горещината в джунглите от нас се лееше пот.
Привечер „Ку“ стоеше като петел на един крак и потръпваше под ударите ни. Малко по-късно се олюля и се строполи тежко върху околната гора, като изпочупи големи клони и малки дървета. Отсякохме клоните му и почнахме да белим кората му в зигзаг, както правят индианците, когато Херман внезапно изтърва брадвата, притисна едното си бедро с ръка и заскача, сякаш изпълняваше полинезийски боен танц. От крачола на панталона му изпадна лъскава мравка, голяма колкото скорпион, с дълго отровно жило на опашката. Обвивката й сигурно беше дебела колкото щипците на рак, защото беше почти невъзможно да я смачкаме с крак.
— Това е конго — съчувствено обясни дон Фредерико. — Тази малка гадина е по-страшна от скорпиона, но за здрав човек не е опасна.
В продължение на няколко дни кракът на Херман беше схванат и го болеше, но това не му попречи да препуска с нас на кон по пътеките на джунглата, за да търсим балсови гиганти. От време на време чувахме пращене, грохот и глух трясък. Тогава дон Фредерико кимаше със задоволство. Това означаваше, че неговите индианци са повалили още един балсов великан за сала. За седмица „Ку“ беше последван от „Кане“, „Кама“, „Ило“, „Маури“, „Ра“, „Ранги“, „Папа“, „Таранга“, „Кура“, „Кукара“, и „Хити“ — общо дванадесет мощни балсови гиганти, които кръщавахме на легендарни полинезийски герои, чиито имена някога заедно с Тики са били пренесени от Перу през морето в Полинезия. Трупите, лъскави от смола, извличахме от джунглите с коне, а с трактора на дон Фредерико — до брега на реката.