— Бенгт — казах и отблъснах зеления папагал, който на всяка цена искаше да стъпи върху корабния дневник, — по дяволите, можеш ли ми каза откъде я измислихме тая работа?
Гьоте изчезна под златисточервеникавата брада.
— Дявол да го вземе, ами че ти най-добре знаеш. Нали тази проклета идея беше твоя, макар че и на мен страшно много ми харесва.
Той премести краката си три пръчки по-нагоре и невъзмутимо продължи да чете Гьоте. На бамбуковата палуба пред кабината под палещото слънце работеха други трима. Бяха полуголи, почернели от слънцето и брадясали, с ивици засъхнала сол по гърбовете и изглеждаха като че цял живот само с това са се занимавали — да плават с дървени салове на запад през Тихия океан. Ерик допълзя през отвора на кабината със секстанта си и с вързоп книжа.
— Осемдесет и девет градуса и четиридесет и шест минути западна дължина и осем градуса и две минути южна ширина — добре сме си поплавали вчера, момчета!
Грабна молива ми и нарисува мъничко кръгче на картата, която висеше на бамбуковата стена: едно малко кръгче в края на цял наниз от деветнадесет кръгчета, който започваше от пристанището Каляо на перуанския бряг и извиваше през океана. Херман, Кнут и Торстейн допълзяха бързо, за да видят новия малък кръг, който показваше, че сме с цели четиридесет морски мили по-близко до островите в Южното море от предишния кръг на наниза.
— Виждате ли, момчета — каза Херман гордо, — това значи, че сме на хиляда петстотин и седемдесет километра от перуанския бряг.
— И че ни остават още само шест хиляди четиристотин и тридесет километра до най-близките острови — добави Кнут предпазливо.
— А за да бъдем съвсем точни — каза Торстейн, — трябва да допълним, че се намираме на пет хиляди метра над морското дъно и доста много сажена под луната.
И тъй всички знаехме къде точно се намираме и аз можех да продължа да се питам защо бяхме там. На папагала му беше все едно. Той искаше само да кълве корабния дневник.
А морето беше все тъй кръгло, все тъй синьо под синия купол на небето.
Може би всичко почна предишната зима в канцеларията на един музей в Ню Йорк. А може би беше започнало още преди десет години на един малък остров от Маркизкия архипелаг сред Тихия океан. Възможно е и сега да излезем на същия остров, освен ако североизточният вятър не ни отнесе по на юг — към Таити и архипелага Туамоту.
Тъй добре помня малкия остров с ръждивочервените планински зъбери, зелените джунгли, които се спускаха по склоновете към морето, стройните палми, които сякаш чакаха някого и махаха от брега. Този остров се казваше Фатухива; между него и мястото, където се намирахме сега, нямаше никаква суша, но така или иначе деляха ни хиляди морски мили. Виждах пред себе си тясната долина Уя, която се разширяваше към морето, и си спомнях ясно как седяхме на самотния бряг и всяка вечер съзерцавахме същото това безбрежно море. Тогава бях на сватбено пътешествие само с жена си, а не сред брадати пирати както сега. Събирахме разни видове редки животни, фигурки на божества и други останки от една изчезнала култура.
Особено ясно помня една вечер. Цивилизованият свят ни се струваше невероятно далечен и недействителен. Почти цяла година бяхме живели на острова — единствените бели хора там; съзнателно бяхме забравили благата на цивилизацията, както и нейните злини. Живеехме в наколна колиба, която си построихме сами на брега, и се хранехме с това, което ни предлагаха тропическата гора и Тихият океан.
Благодарение на трудната, но полезна школа, през която минавахме ден след ден, вникнахме в много от интересните проблеми на Тихия океан. Струва ми се, че както физически, така и душевно често вървяхме по стъпките на първобитните хора, дошли много отдавна на тези острови от някаква неизвестна родина; необезпокоявано от никого, тяхното полинезийско потомство е владяло островното царство, докато нашата бяла раса пристигнала там с Библия в едната ръка и с барут и бутилка в другата.
Както преди, така и в онази паметна вечер седяхме в лунната светлина на брега с лице към морето. Бодри и завладени от романтиката, която ни заобикаляше, не пропускахме нищо. Вдишвахме дълбоко уханието на буйните джунгли и на соленото море и слушахме как вятърът шумоли в храстите и в короните на палмите. През равномерни промеждутъци всички звуци се заглушаваха от огромните вълни, които нахлуваха от океана, разбиваха се разпенени в брега и се разливаха в пенести водовъртежи между скалите. Сред милионите лъскави камъни морската вода шумеше, ревеше, бучеше, а после, когато се оттегляше, за да се засили за ново настъпление срещу непобедимия бряг, всичко утихваше.