— Странно — каза Лив, — от другата страна на острова никога няма такива вълни.
— Няма — отговорих, — но отсамната страна е изложена на вятъра. Тук океанът е винаги развълнуван.
Продължихме да седим и да се любуваме на океана, който сякаш непрестанно искаше да докаже, че вълните му идват от изток, от изток, от изток. Вечният източен вятър, пасатът, вълнуваше океана, разравяше го и го тласкаше от изток, насам към островите, където безпрепятственото му настъпление най-сетне се разбиваше в скали и рифове, а вятърът просто се издигаше над брега, над горите и планините и свободно продължаваше на запад от остров на остров — към залеза.
Така още от утрото на света вълните и перестите облаци са се появявали иззад същия този хоризонт на изток. Първите хора, стигнали до тези острови, много добре са знаели това. Птиците и насекомите също са го знаели. В пълна зависимост от това обстоятелство беше и растителността на островите. Самите ние знаехме, че далеч, далеч на изток — зад хоризонта, отдето се издигаха облаците — лежи откритият бряг на Южна Америка. Той отстоеше на осем хиляди километра и между него и нас имаше само море.
Взирахме се в летящите облаци и в развълнувания океан, облян от лунна светлина, и слушахме какво разказва клекналият пред нас полугол старец, втренчил поглед в тлеещата жар на малкия позагаснал огън.
— Тики е бил бог и главатар — каза кротко старецът. — Тики е довел дедите ми на тези острови, дето живеем и досега. Преди това сме живели в една далечна голяма страна отвъд океана.
Той разрови въглените с пръчка, за да не загаснат. Седеше старецът и мислеше. Той живееше със спомена за древните времена и беше здраво свързан с тях. Обожаваше дедите си и делата им от времето, когато сред тях още живеели боговете, и с нетърпение очакваше да се пресели при тях. Старият Тей Тетуа беше единственият жив потомък на всички изчезнали племена от източния бряг на Фатухива. Сам той не знаеше възрастта си, но тъмнокафявата му кожа, сбръчкана като кора на дърво, изглеждаше като че бе съхнала на слънце и вятър в продължение на сто години. Той сигурно беше един от малцината на тези острови, които все още помнеха легендите на бащите и дедите си за великия полинезийски главатар и бог — Тики, син на слънцето — и вярваха в тях.
Вечерта, когато си легнахме в малката наколна колиба, разказите на стария Тей Тетуа за Тики и за родината на островитяните отвъд океана все още ме преследваха. Далечният глух грохот на прибоя им пригласяше. Звучеше като отглас от прежни времена, който сякаш искаше да разкаже нещо в нощта. Не можах да заспя. Времето не съществуваше и сякаш Тики със своите мореплаватели току-що стъпваше на сушата долу на брега край прибоя. Внезапно ме озари една мисъл и казах на жена си:
— Лив, забелязала ли си, че огромните каменни фигури на Тики горе в джунглите поразително приличат на грамадните монолити, останали от изчезнали култури в Южна Америка?
Бях сигурен, че от разбиващите се вълни долетя одобрителен рев. После те постепенно утихнаха и аз заспах.
Така може би започна всичко. Така поне започнаха редица случки, които завършиха с това, че ние шестимата и един зелен папагал се озовахме на сал в открито море край южноамериканския бряг.
Спомням си как изплаших баща си и изненадах майка си и приятелите си, когато се върнах в Норвегия и предадох на Университетския зоологически музей стъклениците с бръмбари и риби от Фатухива. Исках да преустановя изследването на животни и да се занимавам с първобитните народи. Неразгаданите тайни на Южното море ме бяха пленили. Трябваше да се намери някакво разумно решение на тези въпроси и аз си поставих за цел да установя самоличността на легендарния герой Тики.
През следващите години вълните и находките в джунглите бяха като недействителен сън, който служеше за фон и съпровод на моите проучвания на народите, живеещи сред Тихия океан. Толкова е безполезно да тълкуваме мислите и делата на първобитните народи само като четем книги и посещаваме музеи, колкото е безполезно един изследовател в наши дни да се мъчи да достигне пределите на всичко онова, което една-единствена полица с книги може да му разкрие.
Научните трудове, дневниците от времето на първите изследователи на Америка и безкрайните сбирки в европейските и американски музеи ми предлагаха богат материал за изясняване на загадката, която исках да разбуля. Откакто нашата раса след откриването на Америка за пръв път е стъпила на тихоокеанските острови, изследователи от всички области на науката са натрупали почти необхватен запас от сведения за населението на островите в Южното море, както и за всички народи, които живеят на околните острови и континенти. Никога обаче не се е стигнало до единодушие нито по въпроса за потеклото на този изолиран островен народ, нито за причината, поради която този тип хора се среща само по усамотените острови в източната част на Тихия океан.