Докато правех изследванията си, в Перу открих поразителни следи от същата култура, митология и език. Това ме поощри да ровя все по-дълбоко и по-упорито, за да установя откъде произхожда полинезийският бог-родоначалник Тики.
И наистина намерих каквото търсех. Веднъж четях преданията на инките за краля-слънце Виракоча, върховен вожд на изчезналия от Перу бял народ. Там прочетох:
„На своя език кечуа инките го наричали Виракоча и ето защо, това име е сравнително по-ново. Първоначалното име на бога-слънце Виракоча, което навремето, изглежда, е било повече употребявано в Перу, било Кон-Тики или Ила-Тики, което значи Слънце-Тики или Огън-Тики. Според легендите на инките Кон-Тики бил върховен жрец и крал-слънце на «белите хора», които оставили огромните развалини по брега на езерото Титикака. В преданието се разказва, че Кон-Тики бил нападнат от един главатар на име Кари, който нахлул от долината Кокимбо. В сражение на един остров в езерото Титикака тайнствените бели брадати мъже били победени и изклани поголовно, но самият Кон-Тики и най-приближените му се спасили и по-късно слезли на брега на Тихия океан, откъдето изчезнали на запад през океана“.
Вече не се съмнявах, че белият главатар-бог Слънце-Тики, когото, както твърдят инките, дедите им прогонили от Перу и принудили да избяга през Тихия океан, е същият бял главатар-бог Тики, син на Слънцето, почитан от жителите на всички източни тихоокеански острови като техен праотец и родоначалник, Подробностите около живота на Слънце-Тики в Перу и древните имена на местности около езерото Титикака възкръсваха в историческите предания, разпространени сред туземците от тихоокеанските острови.
Но навред из Полинезия се натъкнах на други следи, които сочеха, че миролюбивото потомство на Кон-Тики не е успяло да запази дълго време островите за себе си. Тия следи показваха, че северозападни индианци са преминали океана с мореходни бойни канута, големи колкото викингски кораби, свързани две по две, и са пристигнали в Хавай, отдето са се пръснали на юг по всички останали острови. Те смесили кръвта си с потомството на Кон-Тики и въвели нова култура в островното царство. Този бил вторият народ с култура от каменната епоха, пристигнал в Полинезия в хиляда и стотната година от нашата ера без метали, без грънчарско изкуство, без колело, стан и зърнени култури.
Така се случи, че по времето, когато германците нахлуха в Норвегия, аз живеех сред северозападните индианци в Британска Колумбия и разкопавах скални рисунки в древнополинезийски стил.
Надясно, наляво, кръгом! Миене на стълби в казармите, лъскане на ботуши, школа за радиотелеграфисти, парашут и най-сетне един конвой за Мурманск ме отнесе във Финмарк, където цяла една мрачна зима, докато слънчевият бог отсъствуваше, господствуваше военният бог на техниката.
После настъпи мирът.
И ето че един ден моята теория беше напълно завършена и аз трябваше да отида в Америка, за да я представя за обсъждане.
ВТОРА ГЛАВА
КАК СЕ РОДИ ЕКСПЕДИЦИЯТА
Сред специалистите. Решителният обрат. В моряшкия дом. Последно средство. Клубът на изследователите. Нова екипировка. Намирам спътник. Триумвиратът. Един художник и двама участници в съпротивата. Към Вашингтон. Съвещание във Военното министерство. При главния интендант със списък на желанията ни. Парични затруднения. При дипломатите в ООН. Летим към Еквадор.
И тъй всичко започна на един остров в Южното море, дето старият туземец седеше край огъня и ни разказваше преданията и поверията на своето племе. Много години по-късно седях с друг стар човек, но този път в мрачна канцелария на един от горните етажи на голям нюйоркски музей.
Около нас в добре подредени стъклени шкафове лежаха останки от далечното минало, които ни отвеждаха в мъглявостите на праисторията. Стените бяха покрити с рафтове, пълни с книги. Някои от тях, написани с много труд, едва ли бяха прочетени от десетина души. Старецът, белокос човек с добродушен вид, който беше прочел всички тези книги и написал част от тях, седеше зад писалището си. Но сега сигурно го бях засегнал по някакъв начин, защото той неспокойно сграбчи дръжките на стола си и ме погледна с такъв израз, сякаш бях прекъснал играта му на пасианс.