Изведнъж малкият човек почна сърдито да бърше чинията, която държеше.
— Да — отвърна най-сетне, — искрено казано, и на мен това ми се струва сериозно опровержение на твоята теория.
Тъжно погледнах дребния етнолог, когото досега смятах за верен съюзник.
— Не ме разбирай погрешно — побърза да добави той. — От една страна, мисля, че си прав, но, от друга всичко изглежда тъй неразбираемо. Моят труд за бродериите подкрепя теорията ти.
— Карл — казах, — толкова съм сигурен, че индианците са прекосили Тихия океан със салове, че съм готов да си построя такъв сал и да преплавам океана само за да докажа, че е възможно.
— Ти си луд!
Приятелят ми го взе за шега и полуизплашено се усмихна на тази моя мисъл.
— Значи смяташ, че е невъзможно?
— Ти си луд, как тъй със сал?
Той не знаеше какво да каже, а само се взираше в мен с особен израз, сякаш очакваше да се усмихна, за да му покажа, че се шегувам.
Но аз не се усмихнах. Сега разбрах, че в действителност никой не приема моята теория, тъй като между Перу и Полинезия се простира безкраен океан, а пък аз смятах, че той може да се прекоси не с друго, а с праисторически сал.
Карл ме погледна неуверено.
— Хайде да излезем и да пийнем по едно.
Излязохме и пихме по четири.
През тази седмица трябваше да платя наема си. В същото време Норвежката банка ми съобщи с писмо, че не може да ми отпусне повече долари: валутни ограничения. Взех куфара си и отидох с метрото в Бруклин. Там ме приеха в дома за норвежки моряци, където храната беше вкусна и питателна, а цените отговаряха на кесията ми. Дадоха ми малка стаичка на един от горните етажи, но се хранех с моряците долу в голямата столова.
Моряците идваха и си отиваха. Те се различаваха един от друг по външност, по ръст и степен на трезвеност, но всички имаха една обща черта — когато говореха за морето, знаеха за какво говорят. Научих, че височината на вълните и яростта на бурите не зависят от дълбочината на морето или разстоянието от сушата. Напротив, внезапни вихрушки често били по-опасни край брега, отколкото в открито море. В плитките води край брега, дето минават местни течения или завършват океанските течения, морето понякога е по-бурно, отколкото навътре. Всеки плавателен съд, който може да издържи край брега, може да издържи и в открито море. Освен това научих, че при буря големите кораби често пъти забиват носа или кърмата си във вълните, така че тонове вода нахлуват върху тях и прегъват стоманените тръби като сламки, докато при същите условия малкият кораб обикновено се справя по-добре, защото се смества между вълните или пък леко минава над тях като плаваща чайка. Между тези моряци имаше хора, които се бяха спасили с лодки, след като морето е погълнало кораба им.
Но за салове знаеха малко. Сал, това не е кораб. Салът няма нито кил, нито бордове, а е нещо плаващо, с което в случай на нужда човек може да се спаси, докато го прибере някой кораб. Един от моряците обаче имаше високо мнение за предимствата на сала в открито море. Когато едно германско торпедо потопило кораба му сред Атлантическия океан, той плавал цели три седмици на сал.
— Но салът не може да се управлява — добави той. — Движи се и встрани, и назад, и в кръг в зависимост от посоката на вятъра.
В библиотеката изрових записки на първите европейци, достигнали тихоокеанския бряг на Южна Америка. В тях не липсваха нито рисунки, нито описания на големите индиански салове, направени от балсово дърво. Те имаха четвъртити платна, подвижен кил и дълго кърмилно весло на кърмата. Значи са могли да бъдат управлявани.
Минаха седмици, а аз все още бях в моряшкия дом. Не получих отговор нито от Чикаго, нито от другите градове, където бях изпратил копия от моята теория. Никой не я беше прочел.
Тогава в един съботен ден събрах смелост и влязох в един магазин за корабни принадлежности. Там учтиво ме нарекоха „капитане“, когато купих мореплавателска карта на Тихия океан. С навитата карта под мишница се качих на влака за предградията и отидох в Осининг, дето редовно прекарвах неделната си почивка в очарователната вила на едно младо норвежко семейство. По-рано мъжът бил капитан на кораб, а сега — директор на нюйоркския клон на параходното дружество „Фред Олсен“.
След като се поосвежихме в басейна, съвсем забравихме градския живот и когато Амбьорг донесе подноса с напитките, седнахме на тревата под знойното слънце. Не можах да се сдържа повече, разтворих картата на тревата и запитах Вилхелм смята ли, че един сал може да пренесе хора от Перу до островите на Южното море и те да оцелеят.
Той се слиса и загледа по-скоро мен, отколкото картата, но веднага отговори утвърдително. Почувствувах такава лекота, като че под ризата ми имаше балон, с който летях, Знаех, че всичко, що се отнася до корабоплаване, е за Вилхелм не само работа, но и любимо занимание. Незабавно го посветих в плановете си. За моя изненада той направо ми заяви, че това е чисто и просто лудост.