Яр Афзал спря пред колибата, изненадан и раздразнен, като видя мъжът, когото беше изпратил в долината.
— Защо си тук? — изрева вождът. — Заповядах ти да отидеш при наблюдателите! Ти не си имал време да отидеш при тях.
Мъжът не отговори. Той стоеше вдървен и гледаше с блуждаещ поглед към вожда, а в протегнатата си ръка държеше топка от черен кехлибар. Конан погледна над рамото на Яр Афзал, промърмори нещо и се пресегна да хване вожда за рамото, но точно в този момент Яр Афзал в припадък на гняв удари човека с юмрук. Той падна на земята, падна и топката от черен кехлибар и се търколи в краката на Яр Афзал. Вождът, който изглежда я видя за първи път, се наведе и я взе. Мъжете, гледайки объркано към другаря си, изпаднал в безсъзнание, видяха как вождът се навежда, но не видяха какво взе от земята.
Яр Афзал се изправи, погледна към черния кехлибар и понечи да го сложи в пояса си.
— Отнесете този глупак в колибата му — изръмжа вождът. — Той има поглед на лотофаг4. Аз… ай…
Върху насочената си към пояса дясна ръка той неочаквано почувства нещо живо, нещо, което не трябваше да бъде там. Гласът му затихна, докато стоеше и гледаше към нищото. В стиснатата си дясна ръка почувства някакво потрепване, някаква промяна, някакво движение, някакъв живот. Той вече не държеше в ръката си гладка, блестяща, безжизнена сфера. Яр Афзал не смееше да погледне. Езикът му прилепна към небцето, не можеше да разтвори ръката си. Неговите изненадани бойци видяха как очите му се разшириха, как цветът се дръпна от лицето му. После изведнъж от обраслата с брада уста се изтръгна агонизиращ рев. Силният воин се олюля и падна като поразен от мълния, с отметната напред дясна ръка, Яр Афзал лежеше захлупен по лице, а изпод разтворените му пръсти изпълзя един паяк — ужасно, черно, чудовище с космати крака, чието тяло блестеше като черен кехлибар. Хората извикаха и неочаквано отстъпиха назад. Насекомото изприпка в една пукнатина между скалите и изчезна.
Разтревожени бойците гледаха нервно, а над глъчката се извиси незнайно откъде един глас, чиято властна заповед отекна надалеч. По-късно всички, които бяха все още живи, отричаха да са извикали, но всички бяха чули гласа.
— Яр Афзал е мъртъв! Убийте чужденеца!
Този вик фокусира обърканите им умове в едно. Съмнение, смущение и страх изчезнаха в надигащата се жажда за кръв. Вазулийците мигновено откликнаха на повика. Мощният им вик разцепи небесата и те се втурнаха стремглаво през откритото пространство с развети наметала, блестящи ножове и мълнии в очите.
Движението на Конан беше толкова бързо, колкото и тяхното. Когато гласът извика, той скочи към вратата на колибата. Но вазулийците бяха по-близо до него, отколкото той до вратата и едва стъпил с единия крак на прага, той трябваше да се извърне, за да парира удара на сабя, дълга цял ярд. Конан разцепи главата на мъжа, мушна се под един размахващ се нож и изкорми неговия притежател, повали с левия си юмрук един мъж, прободе друг в корема и гърбом запъна здраво рамене в затворената врата. Следствие саблените удари от страничните подпори хвърчаха трески, но под натиска на мощните му рамене вратата се отвори и той влетя в стаята гърбом. Когато Конан скочи към вратата, един брадат планинец се хвърли с всички сили към нея, изпревари го и полетя с главата напред пред Конан. Кимериецът спря, хвана го за панталона, внесе го вътре и затръшна вратата току пред лицата на останалите. При удара се чу шум от трошене на кости. За миг Конан залости вратата и светкавично се обърна, за да посрещне мъжа, който скочи от пода и се хвърли като луд към него.
Свита в един ъгъл Ясмина гледаше ужасена как двамата мъже се бият, как обикалят из стаята на моменти заплашвайки да я стъпчат. Проблясването и звънтенето на сабите им изпълваше пространството, а отвън тълпата виеше като глутница вълци, удряше с дългите си ножове по бронзовата врата, хвърляше огромни камъни по нея. Някой донесе един дънер и вратата започна да се тресе под страхотните удари. Запушила ушите си Ясмина гледаше изпълнена с ужас. Стаята се изпълни със сила и ярост, навън цареше разрушителна лудост. Жребецът в яслата цвилеше и се изправяше на задните си крака, удряше с копита в стените. Животното се завъртя и провря копитата си през преградата и точно тогава планинецът отстъпи назад под убийствените удари на Конан и попадна под копитата. Гърбът му се пречупи на три места като изгнил клон. Той отхвърча към кимериеца, понесе го със себе си и двамата паднаха като подкосени на пода.