— Всемогъщи Кром! — възкликна той. — В онези тъмносиви, мистични дрехи ти беше надменна, далечна и студена като звезда! Сега си жив човек от плът и кръв! Ти отиде зад тази скала като деви на Вендия, а излезе като планинско момиче… само че хиляда пъти по-красива от всяка мома от Зейбар! Ти беше богиня… сега си жена!
Той я шляпна по задните части, а тя, възприемайки това като израз на възхищение, вместо да се разгневи, се почувства поласкана. Наистина сякаш със смяната на дрехите се беше променила и нейната личност. Потисканите чувства и усещания сега взеха връх, сякаш със свалянето на кралските дрехи беше отхвърлила и някакви материални окови и задръжки.
Но въпреки възхищението си, Конан не забравяше, че ги грози опасност. Колкото повече се отдалечаваха от района на Зейбар, толкова по-малка беше вероятността да срещнат кшатриански войски. От друга страна, през цялото време на бягството им той се ослушваше дали отмъстителните вазулийци от Курум не са по петите им.
Конан метна деви на седлото, последва я и отново препусна на запад. Вързопът с нейните дрехи той хвърли през една скала и те полетяха хиляда стъпки надолу в бездната.
— Защо хвърли дрехите? — попита Ясмина. — Защо не ги даде на момичето?
— Конниците от Пешкаури претърсват тези места — отвърна той. — При всяко минаване оттук ще устройват засади и ще вземат плячка, ще разрушават всяко село, което завземат. Ако намерят някое момиче, облечено в твоите дрехи, ще го измъчват, докато не проговори и тогава то може да ги насочи към следите ни.
— А тя какво ще направи? — попита Ясмина.
— Ще се върне в селото и ще каже на хората, че един непознат я е нападнал — отвърна Конан. — Ще им покаже нашите следи. Но най-напред трябва да занесе вода. Ако си позволи да се върне без вода, жива ще я одерат. Това ни дава преднина. Те никога няма да ни хванат. На залез-слънце ще пресечем афгулийската граница.
— По тези места няма никакви пътеки, нито следи от постоянни обитатели — отбеляза тя. — Дори за Химелийските планини този район изглежда учудващо безлюден. Откакто напуснахме пътеката, на която срещнахме галзейската жена, друга не сме видели.
В отговор той посочи на северозапад, където през скалистия проход Ясмина зърна връх.
— Ймша — изсумтя Конан. — Племената строят селата си колкото се може по-далеч от тази планина.
Тя настръхна.
— Ймша! — прошепна Ясмина. — Планината на черните магьосници!
— Така казват — отвърна Конан. — По-нататък не съм отивал. Завих на север, за да избегна евентуална среща с кшатриански войски, които може би претърсват планините. Обичайният път от Курум до Афгулистан лежи далеч на юг. Този път е старинен и рядко се използва.
Тя гледаше внимателно далечния връх. Ноктите й се забиха в розовите длани.
— За колко време може да се стигне до Ймша от тук?
— За цялата останала част от деня и за цялата следваща нощ — отговори той и се захили. — Искаш ли да отидеш там? Велики Кром, според онова, което казват планинците, мястото не е за обикновени хора.
— Тогава защо не се съберат и не унищожат проклетите магьосници, които го обитават? — попита Ясмина.
— Да унищожат магьосниците с помощта на саби? Във всеки случай тези магьосници не се месят в живота на хората, освен ако хората не се намесят в техния. Никога не съм виждал някого от тях, макар че съм говорил с хора, които се кълнат, че са ги виждали. Те казват, че при залез и при изгрев-слънце са виждали обитателите на кулата — мълчаливи мъже в черни наметала.
— Ти би ли имал кураж да ги нападнеш?
— Аз? — Идеята изглеждаше нова за него. — Ако ме принудят. Тогава борбата ще бъде на живот и на смърт. Но аз нямам работа с тях. Дойдох в тези планини, за да преследвам човешки същества, не да се бия с магьосници.
Ясмина не отговори веднага. Тя гледаше на върха като на враг и почувства как в гърдите й отново се надигна гняв и омраза. Но и едно друго чувство започна да се оформя. Тя беше мислила да използва срещу господарите на Ймша мъжа, в чийто ръце се намира сега. Може би има друг начин, различен от този, който беше планирала, за да постигне целта си. Ясмина не можеше да сбърка израза, който беше започнал да се оформя в очите на този силен мъж. Кралства бяха падали, когато слаби, бели, женски ръце са направлявали хода на съдбата. Изведнъж Ясмина се вцепени и посочи с пръст.