— Виж!
Над далечния връх се беше появил странен облак — тъмночервен блестящи златни жилки. Беше отблъскващ. Облакът не се преместваше. Въртеше се и същевременно се свиваше. Намаля до въртящ се конус, който блестеше на слънцето. Неочаквано конусът се отдели от покрития със сняг връх, понесе се над празното пространство като някакво ярко перо и стана невидим на фона на лазурното небе.
— Какво беше това? — попита момичето, когато една скала закри от погледа им далечната планина. Въпреки красотата си явлението я беше смутило.
— Планинците го наричат „килима на Ймша“, но не знам какво означава това — отговори Конан. — Виждал съм петстотин планинци да бягат така, сякаш дяволът е по петите им, да се крият в пещери и пукнатини, защото са видели този тъмночервен облак да излита от върха. Какво в…
Те минаха през тясна, като изрязана с нож, пукнатина между прилични на кули стени и излязоха на широка площадка, оградена със скалисти склонове от едната страна и гигантска пропаст от другата. Неясната пътека следваше от тази площадка, извиваше се около едно разклонение и се появяваше отново далеч долу, очертавайки един досаден преход. Като излезе над тесния проход, който се откриваше над ръба на площадката, черният жребец внезапно спря и изцвили. Конан го подкара нетърпеливо, но конят изпръхтя, заклати глава нагоре-надолу, затрепери и се втренчи, сякаш бе изправен пред невидима бариера.
Конан изруга и скочи, сваляйки със себе си и Ясмина. Той тръгна напред с протегната ръка, сякаш очакваше да се блъсне в невидима преграда, но нищо не го спря. Опита се да поведе коня, а той отново изцвили пронизително и се дръпна назад. В този момент Ясмина изпищя и Конан се обърна с ръка върху дръжката на ножа.
Не го бяха видели да идва, но той стоеше там със скръстени ръце, с наметало от камилска вълна и зелен тюрбан. Конан изсумтя от изненада, когато позна човека, когото жребецът беше ритнал в дефилето край вазулийското село.
— Кой си ти, дявол да те вземе? — попита Конан.
Човекът не отговори. Конан забеляза, че очите му са широки, неподвижни и странно лъскави. Те го държаха като магнит.
Както при повечето източни магии, така и при Кемша магьосничеството се основава на хипноза. Пътят на хипнотизатора се подготвяше през вековете от неизброимо много поколения, живели и умрели с твърдата убеденост в реалността и силата на хипнозата, създали чрез концентриране на мисълта колосална, макар и невидима атмосфера, срещу която човек, възпитан в традициите на страната, се оказва безпомощен.
Но Конан не беше човек от Изтока. Тези традиции за него нямаха никакво значение. Той беше продукт на една изцяло чужда атмосфера. В Кимерия хипнотизмът не беше дори мит. Културното наследство, което подготвяше родения на Изток за подчинение на хипнотизатора, му беше чуждо.
Конан разбра какво се опитва да направи Кемша. Но той почувства влиянието на тайнствената сила на мъжа само като неясен импулс, като дърпане и бутане, което може да отърси от себе си така, както човек отърсва паяк от дрехите си.
Долавяйки враждебност и черна магия, той измъкна дългия си нож и замахна бързо като планински лъв.
Но хипнотизмът не изчерпваше всичките магьоснически умения на Кемша. Ясмина, която наблюдаваше сцената, не видя посредством какво лъжливо движение или илюзия човекът в зелен тюрбан избегна ужасния удар. Острата стомана изсвистя между тялото и вдигнатата ръка и на Ясмина й се стори, че Кемша само леко докосна с отворената си длан якия като на бик врат на кимериеца. Той полетя към земята като заклан вол.
Но Конан не беше мъртъв. Подпирайки се на лявата си ръка, той замахна към краката на Кемша и ракшата отскочи назад съвсем не по магически начин и избегна покосяващия удар. После измежду скалите излезе една жена, в която Ясмина разпозна Гитара и застана до мъжа. Поздравът замря в гърлото на деви, когато видя злобата, изписана върху красивото лице на момичето.
Конан бавно се изправяше, разтърсен и зашеметен от невероятната сръчност на този удар, извършен със забравеното умение на хората отпреди потъването на Атлантида. Той би пречупил като сламка врата на един по-слаб човек. Кемша го гледаше предпазливо и малко несигурно. Пред стената от ножове на побеснелите вазулийци в клисурата зад село Курум ракшата беше разбрал големите възможности на собствената си сила, но съпротивата на кимериеца може би малко разколеба новооткритата му увереност. Магьосничеството процъфтява от успеха, не от неуспеха.