Той пристъпи напред, повдигайки ръка, после спря като замръзнал с наклонена назад глава, с широко отворени очи, с вдигната ръка. Противно на волята си Конан проследи неговия поглед, както и жените — едната, свила се до разтреперания жребец, а другата до Кемша.
По склоновете на планината, като вихрушка от блестящ прах, бягащ пред вятъра се спускаше танцуващ тъмночервен, конусообразен облак. Тъмното лице на Кемша стана пепелявосиво. Ръката му затрепери и се отпусна до тялото му. Момичето до него, усетило промяната, го погледна въпросително.
Тъмночервеното тяло се отдели от планинския склон и се спусна с дълго, дъгообразно пикиране. То падна между Конан и Кемша и ракшата издаде пронизителен вик. Отстъпи заднешком, бутайки Гитара назад с опипващи, отблъскващи ръце.
Тъмночервеният облак се задържа един момент като въртящ се пумпал, излъчвайки от върха си ослепителен блясък. После, без предупреждение изчезна, изгуби се както изчезва спукан балон. На площадката стояха четирима мъже.
Беше свръхестествено, невероятно, невъзможно и въпреки това — реално. Това не бяха призраци или духове. Бяха четирима мъже — високи, с черни, дълги до краката им наметала, приличащи на лешояди с бръснатите си глави. Ръцете им бяха скрити в широки ръкави. Те стояха и мълчаха, голите им глави кимаха в такт. Бяха обърнати към Кемша. Конан чувстваше как кръвта във вените му застива. Изправяйки се той заотстъпва заднешком, докато почувства предницата на коня да потръпва зад гърба му, а деви се пъхна под ръцете му. Никой не промълви нито дума. Тишината лежеше като задушаваща плащеница.
Четиримата мъже в черни наметала гледаха към Кемша. Техните прилични на лешояди лица бяха неподвижни, очите им пронизващи и замислени. Но Кемша имаше вид на човек обхванат от треска. Беше разтворил широко крака, прасците му бяха напрегнати, сякаш се бори. Пот струеше по тъмното му лице. Дясната му ръка стискаше нещо под кафявото наметало така отчаяно, че кръвта се беше отдръпнала от нея и тя беше побеляла. Лявата му ръка легна върху рамото на Гитара и се впи в него с отчаяната хватка на удавник. Тя не трепна, нито захленчи, макар че пръстите му се забиха като нокти на граблива птица в твърдата й плът.
През бурния си живот Конан беше виждал стотици битки, но никога такава като тази, в която четири силни и жестоки воли се опитват да сломят една с по-малка сила, която им се противопоставя. Но той съвсем слабо долови чудовищния характер на тази ужасна борба. С гръб до стената, докаран до безизходица от предишните си господари, Кемша се биеше за живота си с всичката тъмна сила, с цялото ужасно знание, което те му бяха дали през дългите, мрачни години на посвещение и подчинение.
Беше по-силен, отколкото бе предполагал и свободен да използва силите си за самия себе си беше отприщила неподозиран резерв от енергия. Обхваналите го ужас и отчаяние мобилизираха цялата му енергия. Кемша се олюля под безмилостното въздействие на хипнотичните очи на четиримата, но не отстъпи. Чертите на лицето му се изкривиха в животинска гримаса на болка, крайниците му се извиха като че бяха привързани към колело за изтезаване. Беше битка на души, на умове, потопени в знание, забранено за хората отпреди милион години, умове проникнали в бездните и изследвали тъмните звезди, където се раждат призраците.
Ясмина разбираше това по-добре от Конан. Тя смътно се досещаше защо Кемша може да устои на концентрираното въздействие на тези четири адски воли, които бяха в състояние да разбият на атоми самата скала, на която стояха. Причината беше момичето, за което той в своето отчаяние се държеше. То служеше за котва на олюляващата му се душа, блъскана от вълните на психическите еманации на четиримата. Сега слабостта му се беше превърнала в негова сила. Макар и ужасна и насилствена, неговата любов към момичето, остатък от човечността му, беше земната връзка за неговата воля, веригата, която тези нечовешки врагове не можеха да разкъсат или най-малкото не можеха да откъснат от Кемша.
Четиримата магьосници разбраха това преди Кемша. Един от тях обърна погледа си от ракшата към Гитара. Там вече не се водеше борба. Момичето се беше свило и посърнало като лист при суша. Непреодолима сила я накара да се откъсна от ръцете на своя любим преди той да разбере какво става. После се случи нещо ужасно. Тя заотстъпва гърбом към бездната, втренчена в своите мъчители с широко отворени очи, пусти като тъмно огледало зад изгасена лампа. Кемша изстена и залитна към нея, попадайки в клопката, която му бяха устроили. Един раздвоен ум не може да устои в неравностойната битка. Той беше победен, беше сламка в техните ръце. Момичето вървеше заднешком, движейки се като автомат, а Кемша залиташе като пиян подир нея с протегнати ръце, стенейки, хленчейки от болка, тътрейки краката си като парализирани.