Погледът й се спря върху един осезаем обект. На друг, по-малък подиум от черен кехлибар, на няколко крачки от нея седеше с кръстосани крака един мъж и внимателно я гледаше. Дългото му наметало от черно кадифе бродирано със златна нишка падаше свободно около него и скриваше фигурата му, а ръкавите — ръцете му. На главата си имаше кадифена шапка. Лицето му, с леко полегати и святкащи очи, спокойно и невъзмутимо, съвсем не беше грозно. Докато я гледаше не трепна нито един мускул, нито изражението му се промени.
Ясмина почувства как страхът се промъква в нея като струйка ледена вода, която се стича по гъвкавия й гръб. Тя се повдигна на лакти и погледна неспокойно към непознатия.
— Кой си ти? — попита Ясмина. Гласът й прозвуча слаб и несигурен.
— Аз съм господарят на Ймша. — Тонът беше нисък и звучен, като меките тонове на църковна камбана.
— Защо ме докара тук? — попита тя.
— Не ме ли търсеше?
— Ако си от черните магьосници — да! — отговори тя дръзко, вярвайки, че той и без друго може да прочете мислите й.
Мъжът се засмя тихо и по гърба й отново полазиха студени тръпки.
— Ти имаш намерение да насъскаш неспокойните чеда на планините срещу черните магьосници — усмихна се той. — Прочетох го в ума ти, принцесо. Твоят слаб, човешки ум е изпълнен с дребни мечти за омраза и отмъщение.
— Ти уби моя брат! — Една нарастваща вълна на гняв се бореше с обхваналия я страх. Тя стискаше ръце, жилавото й тяло се напрягаше. — Защо го преследвахте? Той не ви беше сторил нищо лошо. Жреците казват, че черните магьосници не се бъркат в човешките дела. Защо унищожихте краля на Вендия?
— Как може един обикновен човек да разбере мотивите на един магьосник? — отговори спокойно господарят. — Моите последователи в храма в Туран, които са жреци, макар и по-нискостоящи от жреците в Тарим, ме подтикнаха да помогна на Йездигерд. Изхождайки от собствени съображения се съгласих. Но как мога да обясня моите тайнствени причини на твоя жалък интелект? Ти не би могла да разбереш.
— Това, което разбирам, е, че моят брат е мъртъв! — Сълзи от мъка и гняв я задавиха. В този момент хитра и опасна като пантера, тя се надигна на колене и го загледа с широко отворени, пламтящи очи.
— Изпълнявам желанието на Йездигерд — призна тихо господарят. — За известно време ми доставяше удоволствие да помагам за постигане на неговите амбиции.
— Нима Йездигерд ти е подвластен? — Ясмина се опита да запази тембъра на гласа си непроменен. Беше почувствала под коляното си, под една гънка на кадифето нещо твърдо и симетрично. Тя леко се отмести и пъхна ръка под гънката.
— Кучето, което лиже мършата в църковния двор, подвластно ли е на бога? — отвърна господарят.
Той изглежда не забелязваше движенията, които тя се опитваше да скрие. Под кадифето пръстите й напипаха предмет, който тя знаеше, че е позлатената дръжка на кама. Ясмина наведе глава, за да скрие тържеството, което струеше от очите й.
— Йездигерд ми омръзна — каза господарят. — Сега си имам други развлечения… ха!
Със свиреп вик Ясмина скочи като прерийна котка и замахна със смъртоносната кама. После тя се препъна, подхлъзна се, приклекна на пода и се втренчи в човека на подиума. Той не беше помръднал; загадъчната усмивка беше непроменена. Разтреперана тя вдигна ръка и я погледна с широко разтворени очи. В ръката й нямаше никаква кама; тя стискаше стебло на златен лотос със смачкани, полегнали върху ожулената й ръка цветове.
Ясмина хвърли лотоса, сякаш беше пепелянка и изпълзя далеч от своя инквизитор. Тя се върна на собствения си подиум, защото за една кралица това беше по-достойно, отколкото да се търкаля на пода в краката на един магьосник и да го гледа страхливо в очакване на отмъщение.
Но господарят не помръдна.
— За онзи, който държи ключа на вселената, цялата материя е една и съща — каза той загадъчно. — За един адепт нищо не е неизменно. По негова воля от стоманата могат да нацъфтят цветове в неназовани градини, на лунна светлина цветята могат да се превърнат в саби.