— Ти си дявол — изрида тя.
— Не, не съм! — засмя се той. — Преди много години съм роден на тази планета. Някога бях обикновен човек и през безбройните ери на моето развитие като адепт аз не съм изгубил всичките си човешки атрибути. Един човек пропит с черните изкуства е по-силен от дявола. Аз имам човешки произход, но господствам над демоните. Ти видя господарите на Черния кръг… ще бъдеш поразена ако научиш, от какво далечно царство съм ги призовал и от каква съдба съм ги опазил с магическия кристал и със златните змии. Но само аз мога да ги ръководя. Моят глупав Кемша искаше да стане по-велик… Бедният глупак, искаше да разбива материални врати и да се носи през въздуха със своята любовница от хълм на хълм! И все пак, ако не беше унищожен, неговата сила може би щеше толкова да нарасне, че да се равнява на моята.
Той отново се засмя.
— И ти, глупаво същество. Да кроиш планове с един космат вожд на планинско племе да атакуваш Ймша! Това толкова ми харесва, че аз самият бих го предприел, ако се бях сетил, че ще паднеш в неговите ръце. В детинския ти ум прочетох намерение да пуснеш в ход женските си хитрини, за да постигнеш целта си. Но въпреки цялата си глупост ти си жена, която не е за пренебрегване. Смятам да те задържа за моя робиня.
При тези думи потомката на хиляда горди императори ахна от срам и гняв.
— Как се осмеляваш!
Подигравателният му смях я преряза като удар с камшик по голите рамене.
— Толкова ли е трудно кралят да се реши да смачка един червей на пътя? Малка глупачке, не разбираш ли, че кралската ти гордост е за мен като сламка хвърлена във вихрушка? Аз, който съм се наслаждавал на целувките на кралиците на ада! Ти видя как се справям с непокорните!
Изплашена и ужасена девойката се сви върху покрития с кадифе подиум. Светлината стана по-слаба и по-призрачна. Чертите на лицето на господаря потънаха в сянка. В гласа му се появи един нов, по-повелителен тон.
— Никога няма да отстъпя пред теб! — Гласът й трепереше от страх, но в него прозвуча решителност.
— Ще отстъпиш — отговори той с ужасяваща убеденост. — Страхът и болката ще те вразумят. Ще те бичувам с ужас и с мъка, докато не изтръгна от теб и последната капка издръжливост, докато не станеш мека като восък, който се огъва и моделира в ръцете ми по мое желание. Ще се научиш на такава дисциплина, каквато не познава никоя смъртна жена, докато и най-малкото ми желание не се превърне за теб в неотменима воля на боговете. Но най-напред, за да смиря твоята гордост, ще те върна назад в миналите векове, за да изживееш всички форми, през които си преминала. Ай, йл ла кхоса!
При тези думи сенчестата стая заплува пред изплашения поглед на Ясмина. Косата й се изправи, езикът й се залепи за небцето. Някъде прозвуча дълбок, зловещ тон. Драконите върху гоблените засветиха със синя светлина, после избледняха. Слабата светлина отстъпи на мека, плътна тъмнина, която пулсираше със странни лъчи и която почти можеше да се докосне. Тя не виждаше господаря. Не можеше нищо да види. Имаше странното усещане, че стените й таванът са се отдръпнали неизмеримо далеч от нея.
После нещо започна да присветва в тъмнината като светулка. Ритмично и все по-бързо светваше и угасваше, докато се превърна в златно кълбо, чиято светлината започна да се разширява, да се засилва и да побелява. Неочаквано кълбото се пръсна, обсипвайки тъмнината с бели искри. Те не осветиха сенките, но като фон на пейзаж остана слабо светене, което разкри тънък тъмен ствол, излизащ нагоре от покрития със сянка под. Под учудения поглед на момичето на ствола се появиха дръжки и широки листа, цъфнаха големи, черни, отровни цветове, които се издигаха над свитото й върху кадифето тяло. Стаята се изпълни с тънък аромат. Пред очите й израсна ужасната фигура на черен лотос, който расте, в забранените, обитавани от духове джунгли на Китай.
Широките листа жужаха изпълнени със зловещ живот, цветове, сякаш съзнателни същества се накланяха и олюляваха на меките си дръжки като змии. На фона на непроницаемата тъмнина те се извисяваха над нея гигантски, черни, видими по някакъв свръхестествен начин. Умът й се замая от упойващия аромат и тя се опита да изпълзи от подиума. Той като че ли се накланяше под невъзможен ъгъл и тя се хвана за него. Изпищя от ужас и се вкопчи в кадифето, но чувстваше как то безмилостно се изплъзва из пръстите й. Ясмина беше трептящ от чувствителност атом, гонен от буреносен вятър през черна, ревяща, ледена пустош. Този вятър заплашваше да изгаси слабия пламък на нейния живот като свещ, духната от буря.