После настъпи период на сляп импулс и движение, когато атомът, в който се беше превърнала се смеси и се сля с милиардите други атоми от кипящото блато на първично зараждащия се живот, премина през различни форми, докато накрая се превърна в съзнателна личност и тръгна по безкрайната спирала на превъплъщенията.
Сред мъглата на ужаса тя отново изживя всичките си по-раншни състояния, премина отново през всичките си телесни форми, които бяха носили нейното „аз“ през различните епохи. Мина по дългия, тежък жизнен път, който се простираше далеч зад нея в безпаметното минало. Назад, отвъд тъмните зори на времето, тя се свиваше разтреперана от ужас, преследвана от диви зверове в праисторическите джунгли. Облечена в животинска кожа, газеше в дълбоките до кръста оризища, бореше се с грачещите водни птици за скъпоценните зърна. Тя теглеше с волове заострен кол през твърдата земя, прекарваше безкрайни часове наведена над тъкачния стан в селската колиба.
Ясмина виждаше оградени с крепостни стени градове да горят и бягаше с писък пред убийци. Олюляваше се гола и окървавена по изгарящи пясъци, влачеха я завързана за конете на търговци на роби, позна натиска на горещи, жестоки ръце върху страдащата плът, срама и мъката на бруталното изнасилване. Тя пищя под ударите на камшик, стена върху колелото за изтезания. Бори се срещу ръцете, които неумолимо притискаха главата й към ешафода.
Тя изпита родилните мъки и горчивината от любовната изневяра. Изстрада всички злочестини и несправедливости, причинявани от мъжете на жената през вековете изтърпя всички злини и злоби причинени от жена на жена. И като удар от огнен камшик беше съзнанието, което запази за своето посвещение като деви. Тя беше всички жени, които някога е била и все пак в своето разбиране беше Ясмина. Съзнанието за това не беше се изгубило в родилните мъки на превъплъщението. Тя беше едновременно и гола робиня, пълзяща под ударите на камшика, и гордата деви на Вендия. И тя страдаше не само както страда една робиня, но като Ясмина, за чиято гордост камшикът беше като нажежена до бяло дамга.
В летящия хаос един живот се сливаше с друг, всеки със своя товар от злочестини и мъка, докато като в просъница чу собственият си глас да крещи непоносимо, да ехти през вековете като продължителен вик на страдание.
Събуди се върху покрития с кадифе подиум в мистичната стая.
В призрачната сива светлина тя отново видя завитата с наметало загадъчна фигура. Закачулената глава беше наклонена, високите рамене неясно оформени в полумрака. Ясмина не можеше да види ясно подробностите, но качулката, където беше кадифената шапка, предизвика у нея някакво смътно безпокойство. Докато гледаше я обзе неясен страх, от който езикът й се залепи за небцето — едно усещане, че тихо седящият на черния подиум не е господарят.
Фигурата се размърда и се изправи. Надвеси се и протегна към нея дългите си, в широки черни ръкави ръце. Ясмина се бореше с тях мълчаливо, изненадана от твърдостта им. Закачулената глава се наведе към обърнатото й настрана лице. И тя изпищя от мъчителен страх и отвращение. Но дългите ръце сграбчиха гъвкавото й тяло. От закачулената глава гледаше лицето на смъртта и на разрухата — като гниещ пергамент върху покрит с мухъл череп.
Ясмина отново изпищя, а когато нетърпеливите, усмихващи се челюсти се наведоха към нейните устни, тя изгуби съзнание…
9.
Замъкът на магьосниците
Слънцето се беше извисило над върховете на Химелийските планини. В подножието на дълъг склон спря група коне и погледна нагоре. Високо над тях се издигаше каменна кула. Зад нея близко до линията, където започваше снегът на върха на Ймша се извисяваха и блестяха стените на големия замък. Във всичко това се чувстваше нещо нереално — виолетови склонове се издигаха до фантастичен, отдалече приличен на играчка замък с блестящ леденостуден връх над него.
— Ще оставим конете тук — измърмори Конан. — По-безопасно е да се изкачим пеша на този предателски склон. Освен това, конете са изморени.
Той слезе от черния жребец, който стоеше с отпусната глава. Бяха яздили цяла нощ, хапвайки в движение от запасите в дисагите и спирайки само за почивка на конете.
— В първата кула са настанени последователите на черните магьосници — каза Конан. — Поне така говорят хората-пазачи на своите господари… по-малки магьосници. Докато се изкачваме те няма да бездействат.